Вихърът на Жътваря

В устрема си между двамата паднали едури странникът посече и най-близките двама ледерии и в следващия момент останалите осем се отказаха и побягнаха покрай фургоните — коларите вече скачаха от тях, обзети от паника, — а после покрай редицата зяпнали в изумление пленници. Бягаха и хвърляха оръжията си на пътя.

Един ледериец падна, спънат от някой от робите, и изведнъж робският синджир сякаш кипна. Робът скочи върху нещастния ледериец, усука синджира около врата му и стегна здраво. Ледериецът зарита, замята ръце, заора с пръсти в пръстта, но робът беше неумолим.

Силхас Руин, с мечовете, запели пронизително в ръцете му, се приближи до Удинаас, който продължаваше да души трупа.

— Вече можеш да спреш — каза албиносът Тайст Андий.

— Мога — отвърна Удинаас през стиснати зъби, — но няма. Този кучи син беше най-лошият от всички. Най-лошият.

— Душата му вече се дави в мъглата — каза Силхас Руин и хвърли поглед към двете фигури, които излязоха от храстите от южната страна на пътя.

— Души го, още! — извика Кетъл, окована малко по-натам. — Той ме нарани, тоя.

— Знам — изхриптя Удинаас. — Знам.

Силхас Руин се обърна към Кетъл.

— Наранил те е? Как?

— Обичайното — отвърна тя. — С онова нещо между краката му.

— А другите ледерии?

Тя поклати глава.

— Те само гледаха. И се смееха! Смееха се!

Силхас Руин се обърна към излязлата от храстите Серен Педак и тя се смрази от погледа в мъртвешките му очи.

— Ще догоня избягалите, Аквитор — каза Силхас Руин. — До края на деня ще се върна при вас.

Тя се извърна и погледна за миг Феар Сенгар, застанал над труповете на Тайст Едур, после огледа осеяната с камънак равнина на юг — раненият в главата едур се клатушкаше замаяно по пътя.

— Добре — отвърна Серен Педак и примижа към двата фургона. — Ние ще продължим нагоре.

Удинаас най-сетне доизля гнева си върху удушения ледериец, изправи се и я погледна в очите.

— Серен Педак, какво ще правим с останалите роби? Трябва да ги освободим всичките.

Тя се намръщи. Изтощението затрудняваше мисълта й. Месеци и месеци в криене, в избягване и на едури, и на ледерии. Усилията им да продължат на изток се оказваха отново и отново възпрепятствани, което ги принуждаваше да се отдалечават все по на север, и безкрайният ужас, който живееше в нея, бяха изцедили всякаква яснота от мислите й. „Да ги освободим. Да. Но тогава…“

— Само поредните слухове — каза Удинаас, все едно беше прочел мислите й, все едно му бяха хрумнали преди нея. — Като тях има много, объркват преследвачите ни. Чуй, Серен, те вече знаят кои сме, повече или по-малко. А тези роби — те ще направят каквото могат, за да избегнат да ги заловят отново. Не е нужно да се притесняваме прекалено от тях.

Тя повдигна вежди.

— Гарантираш ли за своите братя по съдба Длъжници, Удинаас? Че всички те ще се отвърнат от възможността да си купят свободата с жизненоважна информация?

— Единствената алтернатива — отвърна той и я погледна в очите — е да ги убием всичките.

Онези, които ги слушаха, онези, които все още не бяха пребити дотам, че да се превърнат в немислещи автомати, изведнъж извисиха гласове в молби и пламенни обещания, запротягаха ръце към Серен сред дрънченето на вериги. Други гледаха, обзети от страх като мириди, доловили миризмата на вълк, който не могат да видят. Някои се разплакаха, присвити в разкаляния камънак на пътя.

— Първият едур, когото той уби, държи ключовете — каза Удинаас.

Силхас Руин се беше отдалечил надолу по пътя. Вече едва видим в мъглата, Тайст Андий се превъплъти в нещо огромно, крилато и се понесе нагоре във въздуха. Серен погледна редицата роби — никой не беше видял това, увери се с облекчение.

— Е, добре — отвърна на Удинаас и закрачи към мъртвите едури. Феар Сенгар още стоеше край тях.

— Трябва да взема ключовете. — Тя се наведе над първия паднал едур.

— Не го докосвай — спря я Феар.

Тя вдигна очи към него.

— Ключовете… веригите…

— Аз ще ги намеря.

Серен кимна, изправи се и отстъпи назад. Той мълчаливо се помоли, после коленичи до тялото. Намери ключовете в кожена кесия, вързана за колана на воина, кесия, в която имаше и няколко лъскави камъчета. Феар взе ключовете в лявата си ръка, а в дясната задържа камъчетата.

— Тези са от брега на Меруди. Най-вероятно ги е събрал, когато е бил дете.

— Децата порастват — каза Серен. — Дори правите дървета раждат криви клони.

— А какъв му беше недостатъкът на този войн? — попита навъсено Феар и я изгледа с яд. — Той следваше моя брат, както всеки друг войн от племената.

— Някои се отвърнаха, Феар. — „Също като тебе.“

— Онова, от което съм се отвърнал аз, лежи в сянката на онова, към което съм се извърнал, Аквитор. Дали то отрича верността ми към Тайст Едур? Към моята раса? Не. Това е нещо, което всички вие забравяте, най-удобно и непрекъснато. Разбери ме, Аквитор. Ще се крия, ако трябва, но няма да убивам хора от своя народ. Имахме парите, можехме да откупим свободата им…

— Не и Удинаас.

Той се озъби, но не отвърна нищо.

„Да, Удинаас. Точно оногова, когото мечтаеш да убиеш. Ако не беше Силхас Руин…“