Вихърът на Жътваря

— Проклет глупак. Слушай ме! Стигнахме до ръба на това място, това високо плато, и очаквахме да видим, че ще се изпъне гладко пред нас. Но то прилича на замръзнала локва, в която някой е хвърлил тежък камък. Пляс. Всички краища са загънати навътре. Не ми е нужно някакво тайно знание, за да разбера това. Нещо голямо се е спуснало от небето — метеорит, небесна крепост, все едно. Бъхтило е в пепелта си дни наред. Покрило е древния сняг. Пепел и прах са прояли снега като киселина. А руините… всичко се е срутило, изригнало е навън, след това се е наклонило навътре. Първо навън, после навътре. Издуване навън и надолу, после се хлъзга назад. Уидър, трябва само да гледаш. Наистина да гледаш. Това е. Тъй че спести ми всички тези мистични говна, моля те.

Тирадата му беше разбудила другите. „Много лошо. Все едно, почти се съмна.“ Удинаас се вслуша, щом се разшаваха под кожите, чу нечия кашлица, някой се изхрачи болезнено. „Кой? Серен? Кетъл?“ Бившият роб се усмихна на себе си.

— Проблемът ти, Уидър, е в проклетите ти очаквания. Преследваше ме месеци наред и сега изпитваш потребността да се е оказало — аз да съм се оказал — достоен за цялото това внимание. И ето те, пробутваш някаква древна мъдрост на тъпия роб, но аз и тогава ти казах каквото ще ти кажа и сега. Аз съм нищо, никой. Ясно? Просто човек с мозък, който дори работи от време на време. Да, правя го, защото не намирам удобство в това да съм глупав. За разлика от повечето хора, според мен. Поне при нас, ледериите. Глупав и горд от това. Част от Имперския ни печат е това щастливо твърдение. Нищо чудно, че се провалих толкова отчаяно.

Серен Педак се приближи до огъня и се наведе да сгрее ръцете си.

— В какво се провали, Удинаас?

— Във всичко, Аквитор. Не е нужно да уточнявам.

— Помня, че беше добър в кърпенето на мрежи — подхвърли зад гърба му Феар Сенгар.

Удинаас не се обърна да го погледне, но се усмихна.

— Да, може би си го заслужих това. Говори добронамереният ми мъчител. Добронамерен? О, може би не. Безразличен? Възможно. Поне докато не сбърквах нещо. Лошо закърпена мрежа — вай! Смъкнете кожата на глупака от гърба му! Знам, всичко беше само за мое добро. И на някои други.

— Още една безсънна нощ ли, Удинаас?

Вдигна глава към Серен над огъня, но тя се беше взряла в пламъците под изпънатите си длани все едно, че въпросът е риторичен. После промълви:

— Виждам костите си.

— Не са истински кости — рече Кетъл и клекна до нея. — Приличат повече на клонки.

— Благодаря ти, мила.

— Костите са корави, като камък. — Детето заразтрива коленете си. — Като студен камък.

— Удинаас, виждам локви злато в пепелта — каза Серен.

— Намерих парчета от рамка за картина. — Той сви рамене. — Странно, като си помислиш, че К’Чаин На’Рук са си окачали картини, нали?

Серен вдигна глава и го погледна в очите.

— К’Чаин…

Силхас Руин се показа иззад купчината дялани камъни.

— Не картини. Рамката е използвана за изпъване на кожа. К’Чаин си сменят кожата, докато стигнат пълнолетие. Кожите се обработват като пергамент, за писане. К’Чаин На’Рук бяха страстни записвачи.

— Много знаеш за същества, които си избивал, щом се мярнат пред очите ти — подхвърли Феар Сенгар.

Тихият смях на Клип прозвуча някъде извън кръга светлина, последван от тракване на пръстени на верижка.

Феар рязко вдигна глава.

— Това забавлява ли те, пале?

Гласът на Тайст Андий отекна зловещо безтелесен.

— Ужасната тайна на Силхас Руин. Той е преговарял с На’Рук. Тази гражданска война се проточила и…

— Скоро ще се съмне — каза Силхас и им обърна гръб.

Групата се раздели, както обикновено. Далече напред крачеха Силхас Руин и Клип. След тях на пътеката беше Серен Педак, сама, а на двайсетина крачки зад нея креташе Удинаас — все още се подпираше с имасското копие — с Кетъл и Феар Сенгар.

Серен Педак не беше сигурна дали съзнателно си е наложила тази самота. По-вероятно някаква утайка от старата й професия будеше в нея продиктувано от негодувание желание да води, като отхвърля наличието на двамата воини Тайст отпред. „Все едно, че те не се броят. Все едно, че са напълно неблагонадеждни като водачи… към каквото там вървим.“

Често се връщаше в мисълта си към нескончаемото им бягство от Ледерас, към пълния хаос на този маршрут, противоречията в посока и цел. Моментите, когато оставаха на място — пуснали колебливо корени в някое затънтено селце или изоставена ферма, — но тогава умората не се облекчаваше, защото не беше умора на плътта и кръвта. Душата на Скабандари Кървавото око ги очакваше като някакъв дразнещ паразит в някое отдавна забравено място. Това бе заявената цел, но Серен най-сетне бе започнала да се чуди.