Вихърът на Жътваря

Смъртоносната рана обаче не бе достатъчна и звярът замахна с предните си лапи. Заби нокти в един от вълците, придърпа го в обхвата на втората си лапа и го притегли, след което го захапа за врата и се стовари с цялата си тежест върху него.

Други четири вълка се нахвърлиха върху мекия корем на котката, заръфаха го — и се отдръпнаха, щом звярът се надигна да ги прогони…

И оголи врата си.

Мечът на Онрак изсвистя и острието се заби в гърлото.

Звярът залитна назад и отпрати един от вълците надолу по склона, изправи се на задните си крака, сякаш за да се обърне и да се скрие в бърлогата си, но в този миг цялата сила го остави, той рухна на земята и застина.

Шестте останали вълка — единият куцаше — заотстъпваха от тримата мъже и след няколко мига се скриха.

Онрак се доближи до емлавата и изтръгна зацапаното с кръв копие. После коленичи до главата на гигантската котка.

— За прошка ли ще го молиш? — попита с много малко ирония Бързия Бен.

Имассът го погледна през рамо.

— Не. Би било недостойно, магьоснико.

— Прав си. Радвам се, че не ни пробутваш разни духовни глупости. Съвсем очевидно е, че все пак е имало войни дълго преди войните между хората. Първо сте премахнали ловците съперници.

— Да, вярно е. И намерихме съюзници. Ако търсиш ирония, Бързи Бен, знай, след това ловяхме, докато не унищожихме повечето си плячка. И тогава съюзниците ни започнаха да мрат от глад — тези, които не се предадоха на грижите ни.

— Имасс едва ли са единствените в това — каза Трул Сенгар.

— Е, Онрак, ще ни кажеш ли защо си коленичил до този труп?

— Направих грешка — отвърна имассът. Изправи се и се загледа в пещерата.

— На мен ми се стори съвсем безпогрешно.

— Убийството — да, Бързи Бен. Но тази емлава е женска.

Магът се намръщи.

— Искаш да кажеш, че мъжкарят все още е някъде наоколо?

— Не знам. Те понякога… скитат. — Онрак погледна окървавеното копие в ръцете си. — Приятели… аз съм… разколебан, признавам. Може би преди много време изобщо нямаше да се замисля — както каза, магьоснико, ние воювахме срещу съперниците си. Но този свят — той е дар. Всичко, което бе изгубено заради непремислените ни действия, всичко сега отново е живо. Тук. Чудя се… може ли нещата да са други?

В тишината, последвала този въпрос, чуха първия скръбен вопъл.

— Пожелавал ли си някога, Удинаас, да можеш да се потопиш в камъните? Да отприщиш необятните им спомени?

Бившият роб се обърна към Уидър — само по-тъмно петно в сумрака — и се усмихна презрително.

— И да видя какво са видели те ли? Проклет дух, камъните не могат да виждат.

— Съвсем вярно. Но поглъщат звук и го затварят в себе си. Попиват разговори с топлина и студ. Кожите им се похабяват от думите на вятъра и близането на водата. Мрак и светлина живеят в тяхната плът — и носят в себе си ехото на уязвяването, на прекършването, на това да те прекрояват жестоко…

— О, стига! — сопна се Удинаас и разрови огъня. — Иди се стопи в тези руини тогава.

— Ти си последният буден, приятелю. И да, бил съм сред тези руини.

— Такива игри неизбежно те влудяват.

Дълго мълчание.

— Знаеш неща, които нямаш право да знаеш.

— Какво ще кажеш за това, тогава? Потапянето в камъка е лесно. Трудно е измъкването оттам. Можеш да се загубиш, заклещен в цялата гмеж. И всичките спомени те притискат отвсякъде, смазват те.

— От сънищата е, нали? От тях научаваш тези неща. Кой ти говори? Кажи ми името на този зъл наставник!

Удинаас се изсмя.

— Глупак си ти, Уидър. Наставникът ми? Ами, никой друг освен въображението.

— Не ти вярвам.

Като че ли нямаше много смисъл да отвръща на последното. Взрян в пламъците, Удинаас се остави треперливият им танц да го унесе. Беше уморен. Трябваше да спи. Треската си бе отишла, кошмарните халюцинации, странно сладките сокове, захранвали прииждащите в сънищата му заблуди, всичко това се бе изсипало — „Като пикня в мъха. Силата, която изпитах в онези други светове, беше лъжа. Яснотата — измамна. Всички онези предложени пътища през всичко, което предстои, всичко това е със задънен край. Трябваше да се вразумя.“

— На К’Чаин На’Рук са тези руини.

— Още ли си тук, Уидър? Защо?

— Някога това беше плато, на което Късоопашатите построиха град. Но сега, както виждаш, е разбито. Вече няма нищо освен тези ужасни срутени и закривени пластове — но ние все ровим и ровим надолу. Усети ли го? Скоро ще стигнем до центъра, до сърцевината на този кратер, и ще разберем какво е унищожило това място.

— Руините помнят студена сянка — каза Удинаас. — После — сътресение. Сянка, Уидър, на потоп, възвестила края на света. Сътресението е било свързано със сянката, нали?

— Знаеш неща, които…