Вихърът на Жътваря

Скоро след това обаче той си помисли, че го знае. Че винаги го е знаел.

Изрита от пътя си някакво счупено гърне, видя как се затъркаля по склона и накрая спря. „Крал на своя топящ се трон, вдишал си и си издишал. И… толкова. Просто. Лесно. Когато си последният от своята раса и издишаш сетния си дъх, това е дъхът на унищожението.“

„И го носи вятърът.“

„Всеки вятър.“

— Имрот, имаше един учен в град Малаз — Обо се казваше. Та той твърдеше, че е видял смъртта на звезда. А когато картите отново ги сравниха спрямо нощното небе, ами, една светлина я нямаше.

— Звездите са се променили след тленния ми живот, призрако.

— Някои са изчезнали?

— Да.

— Все едно… умрели?

— Гадателите на кости не биха се съгласили за това. Друго наблюдение предлагаше различна възможност. Звездите се изместват от нас, Хедж от Подпалвачите на мостове. Може би онези, които вече не виждаме, са се отдалечили твърде много от очите ни.

— Звездата на Обо беше доста ярка — не трябваше ли първо да гасне много дълго, преди да изчезне?

— Може би и двата отговора са верни. Звездите умират. Звездите се отдалечават.

— Тогава този Джагът умрял ли е, или си е отишъл?

— Въпросът ти е безсмислен.

„Нима?“ Хедж се изсмя горчиво.

— Ти си проклета лоша лъжкиня, Имрот.

— Този свят не е съвършен — отвърна тя.

Мазките цветове горе засъскаха тихо, вятърът около тях дърпаше снопчета плат и козина, стенеше из малките хлътнатини и кухини в леда, а се носеше и друг звук, от призрака и от Т’лан Имасс — хрущенето на стъпките им по платото.

Онрак коленичи до потока, гребна с шепи ледената вода и вдигна ръце да погледа стичащите се вадички. Удивлението не беше напуснало тъмнокафявите му очи след преображението му, след чудото на възвърнатия живот.

Човек трябваше да няма сърце, за да не изпитва нищо, докато гледа това прерождение, тази невинна радост у един див воин, мъртъв от сто хиляди години. Онрак събираше лъскави камъчета, все едно че са съкровища, прокарваше грубите си мазолести пръсти по снопчета лишей и мъх, долепваше устни до захвърлен еленов рог, за да опита вкуса му с език, да попие миризмата му на изгорели косми. Нагази в трънливия храст на дива арктическа роза и след това спря и възкликна изумено, като видя драскотините по прасците си.

Имассът, за пореден път си напомни Трул Сенгар, изобщо — изобщо — не беше това, което си го беше представял. Буквално без косми навсякъде освен тъмната, почти черна грива, която се сипеше по широките му рамене. В дните, откакто бяха дошли на този странен свят, брадата му беше набола — тънка около линията на челюстта и над устата му, рехава и черна като четина на глиган. Но изобщо не растеше по страните му и по шията. Чертите му бяха широки и гладки, носът широк, очите — хлътнали и раздалечени. Масивният челен ръб над тях придаваше още повече грубост на рошавите му вежди.

Макар да не беше особено висок, Онрак все пак изглеждаше грамаден. Възлести мускули, як врат, дълги ръце с широки длани и дебели пръсти. Краката бяха непропорционално къси, криви, тъй че коленете стърчаха навън. Въпреки това Онрак се движеше ловко и пъргаво, крадешком като преследван дивеч, очите му шареха във всички посоки, леко извил глава, с разширени ноздри, докато улавяше миризмите, понесени от вятъра. Дивеч, но сега трябваше да утолява изумителния си апетит. И Онрак ловуваше с ужасяваща целеустременост.

Този свят беше негов, във всяко отношение. Тундра на север и дървесен пояс на юг — от време на време достигаше до самата сянка на огромните ледници, проточили се по долините. Гората представляваше объркана смес от широколистни и иглолистни дървета, накъсана от дерета и насечена от прекатурени скали, извори с бистра вода и блатясали долчинки. И гъмжеше от птици: несекващото им чуруликане надмогваше понякога всичко друго.

Стада елени се движеха безцелно между гората и тундрата. По-близо до леда, по височините, се мяркаха подобни на кози същества — изкатерваха се по скалните издатини, за да погледнат отгоре двукраките странници, минаващи през владенията им.

В първата седмица на скитането им Онрак току изчезваше из гората. Всеки път, щом се върнеше, колекцията му от сечива се разрастваше. Дървен прът, чийто връх втвърди на огъня; повет и тръстики, от които правеше примки и мрежи, които връзваше за копието и с изумителна ловкост хващаше птици в полет.

Събираше кожичките и вътрешностите на малките бозайници, хванати в нощните му примки. От стомасите и червата на зайци направи поплавъци за мрежите с тежести, които мяташе в потоците, а на извадените сьомги запазваше гръбнаците — с тях след това съши кожите в торба. Събираше въглени и дървесна мъзга, лишеи, мъхове, грудки, пера и бучки животинска мас — и всичко това отиваше в торбата.

Но всички тези неща не бяха нищо в сравнение с разцъфтяването на самия Онрак. Лицето, което Трул бе познавал само като суха кожа, изпъната върху натрошена кост, сега беше одухотворено и изразително. Трул си помисли, че все едно е бил сляп за приятеля си преди, когато дори гласът му бе равен и безжизнен.