Вихърът на Жътваря

— Армиите винаги влачат ковачи със себе си.

— Не е моята специалност.

— Глупости. Можеш да огънеш желязо в меч като всеки друг оръжейник.

— Много такива си виждала, нали?

— При толкова дълъг живот като моя, виждала съм по много от всичко. Е, нашите млади нещастни подопечни сигурно отново са долу в трюма. Ще идеш ли да ги изведеш, или аз да ида?

— Наистина ли е време да слизаме?

— Мисля, че адюнктата вече слезе.

— Ти иди. Още настръхвам, като ги видя.

Тя стана.

— Липсва ти съчувствие, което е характерно при самомнителност. Тези Тайст Андий са млади, Уидал. Изоставени първо от Аномандър Рейк. После от Андарист. Братя и сестри, паднали в безсмислена битка. Твърде много загуби — пленени са в крехкостта на света, в отчаянието, което тя носи на душите.

— Привилегията на младите — да се валят в досаден цинизъм.

— Не като твоите дълбоки мисли.

— Изобщо не като моите дълбоки мисли, Санд.

— Смяташ ли, че не са заслужили тази привилегия?

Той усети усилващия се гняв в нея. В края на краищата тя беше не по-малко Тайст Андий от тях. Някои неща трябваше да се поразмърдат. „Вулканичен остров. Прииждаща планина от лед. Море от огън. И Сандалат Друкорлат с дългия й списък от поводи за раздразнение.“

— Предполагам, че са — отвърна той предпазливо. — Но откога цинизмът е добродетел? Освен това става адски досадно.

— Тук не споря — отвърна тя хладно, обърна се и излезе.

— Мисленето е друго — замърмори той на празния стол срещу себе си. — Може да е по какъвто и да е въпрос, първо. Въпрос, който изобщо да не е циничен. Като мешането на боговете — е, добре де, не като този. Коването, да. Конски подкови. Нищо цинично няма в конските подкови… Не мисля. Ами да. Да им е удобно на конете. За да могат да препускат в галоп при битка и да умират ужасно.

Замълча, намръщен.

Гладкото сърцевидно лице на Фаед бе с цвета на опушена шиста, цвят жалък в своята безжизненост. Очите й бяха бездушни, освен когато не се изпълнеха с отрова, каквито бяха сега, вперени в гърба на Сандалат Друкорлат, докато по-старата жена говореше на другите.

Нимандър Голит гледаше младата жена, която наричаше своя сестра, с крайчеца на окото си и за пореден път се чудеше кой ли е изворът на тази неугасима злост у Фаед. Имаше си я у нея, доколкото помнеше, от най-ранните й дни. Състраданието при нея не съществуваше, а на негово място бе избуяло нещо студено, обещаващо жестоко ликуване при всяка победа, истинска или въображаема, явна или скрита.

Никак не беше лесна тази млада красива жена. Започваше още с първото впечатление, което непознат добиваше, щом я види, някакъв вроден чар, който можеше да ти отнеме дъха. Съвършенството на изкуството, безсловесният език на романтиката.

Този първоначален момент бе краткотраен. Обикновено приключваше след първия учтив въпрос, който Фаед неизменно посрещаше с ледено мълчание. Мълчание, което преобразяваше този безсловесен език, заличаваше всякакви представи за романтика и изпълваше огромната дълга липса на вежливост с голо презрение.

Жлъчта се пазеше за онези, които я виждаха истински, и в тези случаи Нимандър го побиваха ледените тръпки на предчувствието, защото знаеше, че Фаед е способна на убийство. Горко на проницателния наблюдател, който без да трепне виждаше през душата й — до онази потръпваща бучка мрак, прошарена с невъобразими страхове — и решеше след това да не затаи нищо от видяното.

Нимандър отдавна се бе научил да си придава невинност, когато е с Фаед, да отвръща бързо с облекчена усмивка, което като че ли я отпускаше. Тъкмо в тези моменти, уви, тя бе готова да му сподели най-жестоките си чувства, да му зашепне за сложните си планове за мъст заради безброй оскърбления.

Сандалат Друкорлат бе твърде проницателна, което не беше изненадващо. Беше живяла столетия и столетия. Видяла беше какви ли не същества, от доблестни до демонични. Не й беше трябвало много, за да реши от коя страна на спектъра е Фаед. Отвърнала бе на свой ред с леден поглед. Презрението, хвърлено по нея, бе като камъчета по щита на воин, без да оставят и драскотина. И най-болезненото, бе изразила насмешка към нямата превзетост на Фаед, чак до открита подигравка. Това, впрочем, бяха най-дълбоките рани, забрали в душата на Фаед, нанесени от жената, която сега играеше ролята на майка за тях.

А в този момент, знаеше Нимандър, сърцеликата Фаед замисляше майцеубийство.

Признаваше собственото си униние — дългите периоди на бездушно безразличие — като нещо, за което не си заслужава да се мисли. Имаше си своята орда от демони в края на краищата и никой от тях като че ли не беше склонен просто да изчезне. Несмущавани от пренебрежението му, те си играеха своите тъмни игри и скромното богатство, съставящо живота на Нимандър, вървеше назад и напред, а везните се люшкаха неспирно. Хаотичната врява на сблъсъците, триумфалните викове и изсъскани проклятия, безгрижното прахосване. Често се чувстваше изтръпнал, оглушал.