Вихърът на Жътваря

— Да. — Иброн си подръпна носа да се увери, че не е замръзнал. Също като Уидършинс, отдельонният маг представа си нямаше как Синн успява да задържи ледените планини. Зле се отразяваше на самочувствието му и си му личеше. — Пристанището е блокирано, оня главорез, дето командва тук, е задържан. Всичко върви според плана.

Лимп изсумтя.

— Добре, че не си от суеверните, Иброн. Колкото до мен, аз слизам долу на сушина.

— Шард — каза Корд, докато гледаха как Лимп предпазливо стъпва по пътеката, — къде е сега Синн?

— В стария фар — отвърна ефрейторът.

— Хубаво. Хайде и ние да вървим, че ще замръзнем под тоя дъжд.

— Точно това е — изръмжа изведнъж Иброн. — Тя не просто го задържа, сержант. Тя го убива. А водата се вдига, все по-бързо.

— Мислех, че сам си умира.

— Да, сержант. Но тя го ускорява. Тя просто разкъсва тоя Омтоуз Феллак като тръстики от счупен кош — но не ги хвърля, не, заплита ги в нещо друго.

Корд изгледа намръщено мага.

— Синн май не е единствената, дето не говори. Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?

— Не знам! Ташаци на Гуглата, не знам!

— Никакъв кош няма там — каза Кръмп. — Не виждам кош. Свини блатни, добри очи имаш, Иброн. Аз и като примижа с едно око, пак не виждам…

— Стига, сапьор — прекъсна го Корд. Изгледа още миг Иброн и се обърна. — Хайде, че между краката си имам едно ледено парче и това е най-топлата ми част.

Запътиха се надолу към рибарската колиба, която използваха за база.

— Трябва да се отървеш от него, сержант — подхвърли Корд.

— Какво?

— От онова ледено парче. Или си използвай ръцете поне.

— Благодаря, Кръмп. Не съм я закъсал чак толкова.

Беше си уютен живот общо взето. Вярно, град Малаз не беше чак бижуто на империята, но поне едва ли щеше да се разпадне и да го отвее буря. А и нямаше кой знае какви оплаквания от компанията си. Кууп беше събрал достатъчно глупаци, та Уидал да се чувства в свои води.

Брейвън Тут. Темпър. Банашар — и Банашар поне беше тук, единственото познато лице освен трите нахти, и, разбира се, жена му. „Разбира се. Тя.“ И макар един Древен бог да му беше казал да чака, ковачът мекрос щеше да е доволен, ако това чакане можеше да продължи вечно. „Проклетите богове, непрекъснато се месят и как ни използват само. Както им хареса.“

Дори и след година, прекарана на същия кораб като адюнктата, Уидал не можеше да твърди, че я познава. Вярно, имаше един дълъг период на скръб — любовницата на Тавори я бяха убили в град Малаз, както му казаха — и адюнктата за известно време приличаше по-скоро на умряла, отколкото на жива.

Но и да беше се върнала към себе си след това, това „себе си“ не беше много.

На боговете им беше все едно. Бяха решили да я използват, точно както използваха него. Можеше да го види, онова безрадостно чувство в невзрачните й очи. И ако беше решила да им се опълчи, стоеше сама срещу тях.

„Аз изобщо не бих имал кураж за това. Изобщо. Но може би за да прави това, което прави, тя трябва да стане по-малко човек. Или повече от човек?“ Да избере дали да е по-малко, или повече може би. Толкова много хора тук я виждаха като обкръжена от съюзници. Съюзници като самия Уидал, като Банашар, като Сандалат, Синн и Кенеб. Но той не се заблуждаваше. „Всички ние само наблюдаваме. Изчакваме. Чудим се.“

„Нерешителни.“

„Това ли искаше, Маел? Да ме доведеш при нея? Да, тя е тази, за която чаках.“

Което неизбежно водеше до най-смущаващия въпрос: „Но защо аз?“

Вярно, можеше да й каже за меча. Оръжието, което бе изковал и на което бе вдъхнал живот заради Сакатия бог. Но нямаше отговор на това оръжие.

Все пак адюнктата беше непреклонна. В избора си да поведе война, която дори войниците й не искаха. За да унищожи една империя. И императора, който държеше в ръцете си онзи меч. Император, полудял от собственото си могъщество. Поредното сечиво на боговете.

Трудно беше да му е леко на човек покрай всичко това. Трудно беше да намериш увереност в дръзките решения на адюнктата. Морските пехотинци бяха хвърлени на ледерийския бряг, никакъв масиран десант, разпръснати, тайно, нощем. А след това, сякаш в пълно отрицание на избраната тактика, транспортните съдове бяха запалени.

Послание, несъмнено.

„Ние сме тук. Намерете ни, ако смеете. Но бъдете сигурни, скоро ние ще ви намерим.“

В същото време повечето от другия легион оставаше встрани от ледерийския бряг. И само адюнктата знаеше къде са заминали хундрилите. И повечето периши.

— Пак си се умислил, съпруже.

Уидал бавно извърна глава и погледна жената с кожа като оникс, седнала срещу него в каютата.

— Аз съм човек на дълбокия размисъл.

— Ти си мързелива самомнителна жаба.

— Това също.

— Скоро ще сме на брега. Мислех, че ще гориш от нетърпение да хукнеш по мостчето след всичките тези стонове и пъшкания. Майката Тъма знае, така и нямаше да разбера, че си мекрос, с тази твоя трайна омраза към морето.

— Трайна омраза, викаш. Не, по-скоро… безсилие. — Вдигна грамадните си ръце. — Ремонтът на кораби е специалност. Но не моята. Трябва да се върна към онова, което правя най-добре, жено.

— Конски подкови?

— Точно.

— Обшивки на щитове? Дръжки на ками? Мечове?

— Ако потрябва.