Вихърът на Жътваря

Разпитът на едурските офицери беше минал кърваво. Бяха получили достатъчно информация, но корабните дневници и карти се бяха оказали най-полезните за тази странна кампания. „Хм, «странна» е твърде мека дума за това. Вярно, флотилиите на Тайст Едур се сблъскаха с империята ни — или бившата вече наша империя — и нанесоха пълно унищожение над народи под формалната ни закрила. Но не е ли всичко това проблем на Ласийн?“

Адюнктата пък не пожела да се откаже от титлата си. Адюнкта на кого? На жената, която бе направила всичко възможно, за да я убие? Какво впрочем се беше случило в онази нощ в Твърдината на Мок? Единствените други свидетели освен Тавори и самата императрица бяха мъртви. Т’амбър. Калам Мекхар — „Богове, тази загуба ще ни терзае всички.“ Кенеб тогава се зачуди — и още се чудеше — дали целият погром в град Малаз не е замислен между Ласийн и скъпата й адюнкта. Всеки път щом това подозрение зашепнеше в него, в ума му изникваха същите възражения. „Тя нямаше да се съгласи за убийството на Т’амбър. А и самата Тавори едва не загина. А Калам?“ Освен това дори Тавори Паран не беше чак толкова студена, за да приеме жертвата на уикците само за да се поддържа някаква проклета лъжа. Нали?

„Но Ласийн го е правила това и преди. С Дужек Едноръкия и Воинството. А тогава сделката включваше унищожението на Подпалвачите на мостове — така изглежда поне. Тъй че… защо не?“

„Какво щеше да стане, ако просто бяхме влезли в града? Да избием всеки проклет глупак, който се изпречи на пътя ни? Ако бяхме отишли с цялата сила с Тавори горе до Твърдината на Мок?“

Гражданска война. Знаеше, че това е отговорът на тези въпроси. И не можеше да види изход дори след месеци и месеци премисляне.

Нищо чудно тогава, че всички тези неща го глождеха отвътре, а той знаеше, че не само с него е така. Блистиг вече не вярваше в нищо, като се почнеше с него самия. Очите му сякаш отразяваха някакъв спектър от бъдещето, който можеше да види само той. Вървеше като вече умрял — тялото му отхвърляше онова, което умът знаеше, че е неопровержима истина. И бяха загубили Тене Баралта и неговите Червени мечове, макар че това като че ли не беше чак толкова трагично. „Всъщност вътрешният кръг на Тавори е до голяма степен изчезнал. Изрязан. Гуглата знае, мястото ми никога не е било там — поради което съм тук, в това проклето мокро блато, наречено гора.“

— Събрахме се и чакаме, Юмрук.

Кенеб примига и видя, че капитанът му е дошъл. „Стои… чака… от колко време?“ Примижа към изсветляващото небе. „Проклятие.“

— Добре. Ще тръгнем навътре, докато не намерим някакъв сух терен.

— Ясно.

— А, капитане. Избрахте ли си мага, който ви трябваше?

Очите на Фарадан Сорт се присвиха за миг; в сивата светлина чертите й изглеждаха по-сурови от всякога. Тя въздъхна и отвърна:

— Мисля, че да, Юмрук. От отделението на сержант Грайп. Бийк.

— Него ли? Сигурна ли сте?

Тя сви рамене.

— Никой не го обича, тъй че няма да негодуват за загубата.

Кенеб изпита леко раздразнение. Заговори й тихо:

— Задачата ви не е самоубийствена мисия, капитане. Не съм напълно убеден, че тази система за свръзка с магия ще действа. А започнат ли отделенията да губят маговете си, всичко ще се разпадне. Вие вероятно ще се окажете единствената връзка между всички части…

— Щом намерим коне — прекъсна го тя.

— Правилно.

Тя го изгледа продължително.

— Бийк има умения на следотърсач, Юмрук. Твърди, че може да надушва магия, което ще му помага да намираме войниците ни.

— Е, добре. Време е да се придвижваме навътре, капитане.

— Слушам, Юмрук.

След малко четиридесетината войници от командния взвод на Кенеб с усилие си пробиваха път през зловонното черно блато. Жегата се усилваше. Гладни насекоми кръжаха на гъсти рояци. Разговори почти нямаше.

„Никой от нас не е сигурен в това, нали? Намирате Тайст Едур — това е земя на потисници — и ги избивате. Вдигате ледериите на въстание. Да, вдигате гражданска война, същото, заради което побягнахме, за да го избегне Малазанската империя.“

„Не е ли странно, че сега носим на друга държава онова, което не поискахме да причиним на себе си?“

„Устоите на този морал са толкова твърди, колкото това проклето блато под краката ни. Не, не ни радва това, адюнкта. Изобщо не ни радва.“

Бийк не разбираше много какво става. Всъщност той щеше да е първият, готов да си признае, че не разбира много от нищо, освен може би от заплитане на магия. Единственото, което знаеше със сигурност обаче, бе това, че никой не го обича.

Връзването му за колана на тази плашеща жена капитан сигурно щеше да се окаже лоша идея. На външност му напомняше за майка му, което трябваше да убива всякакви похотливи мисли. Трябваше, но не ги убиваше, което за него беше малко притеснително, ако се замислеше, но той не се замисляше. Много де. Все едно, за разлика от майка му, тя нямаше навика да го пляска по челото на всеки завой, а това беше утешително.