Вихърът на Жътваря

— Стига да внимават да скърца до минимум, няма проблем. — Фидлър погледна скупчените войници на Геслер, после своите. — Голяма армия, няма що — въздъхна той.

— Голямо нашествие, да — съгласи се Геслер. — Да знаеш някой досега да го е правил така?

Фидлър поклати глава.

— Но пък има някаква шантава логика в това, нали? Едурите са се разпръснали и са малко, според всички донесения. Потиснатите са безброй — всички тези проклети ледерии.

— Онзи отряд, дето мина току-що, не ми изглеждаше никак потиснат, Фид.

— Е, все ще разберем кое как е, нали? Давай да го започваме това нашествие.

— Момент — рече Геслер и отпусна опърлената си ръка на рамото на Фидлър. — Тя изгори шибаните транспортни, Фид.

Сержантът потръпна.

— Трудно е да не схванеш смисъла на това, не мислиш ли?

— Кой смисъл имаш предвид, Геслер? Този патрулите на брега да видят пламъците или този, че за нас няма връщане назад?

— Гуглата да ме вземе, мога да сдъвча само по една мръвка наведнъж, нали? Да започнем с първото. Ако аз бях тази проклета империя, щях да наводня крайбрежието с войници още преди да е свършил този ден. И колкото и Мокра да знаят сегашните ни отдельонни магове, ще загазим здраво. Рано или късно, Фид.

— Това преди да почнем да леем кръв ли ще бъде, или след?

— Дори не мисля за когато започнем да избиваме проклетите от Качулатия Тайст Едур. Мисля за днес.

— Някой се спъва в нас, ставаме гадни и мръсни, след което драсваме.

— И се опитваме да останем живи, да. Страхотно. А ако тези ледерии не са дружелюбни?

— Просто продължаваме и крадем каквото ни трябва.

— Трябваше да дебаркираме масирано, не само морската пехота. Тогава да ги видим какво могат да хвърлят срещу нас.

Фидлър се почеса по тила и въздъхна.

— Знаеш какво могат да хвърлят срещу нас, Геслер. Само че следващия път няма да го има Бързия Бен, та да танцува из въздуха и да им отвръща с ужас за ужас. Това, което търсим, е нощна война. Засади. Ножове в тъмното. Режеш и драсваш.

— Без изход.

— Да. Тъй че се чудя дали тя запали транспортните, за да им каже, че сме тук, или за да каже на нас, че няма смисъл да мислим за отстъпление. Или и двете.

Геслер изсумтя.

— „Незасвидетелствано“, така каза. Дотам ли стигнахме?

Фидлър само сви рамене и се надигна.

— Би могло, Геслер. Хайде да тръгваме — птиците вече чуруликат почти толкова високо, колкото и ние.

Но докато навлизаха все по-дълбоко във влажната гниеща гора, последният въпрос на Геслер го загложди. „Прав ли е, адюнкта? Дотам ли стигнахме? Нашествие в проклета империя на части от по две отделения. Бягаш сам, без поддръжка, живееш или издъхваш на раменете на един-единствен отдельонен маг. А ако Ботъл го убият в първата схватка? Свършено е с нас, това е. По-добре да държа Коураб близичко до Ботъл и да се надявам късметът да не го е изоставил.“

Но поне чакането беше свършило. Истинска земя под краката — бяха се клатушкали като пияни, докато се изкачваха по брега, което можеше да е смешно при други обстоятелства. „Но не и след като можехме да се спънем в някой патрул.“ Нещата вече изглеждаха стабилни обаче. Слава на Гуглата. Е, толкова стабилни, че човек винаги можеше да затъне в мъха, да хлътне в обрасли с трева дупки или да се препъне в криви коренища. „Почти толкова зле, колкото в Черното псе. Не, не разсъждавай така. Гледай напред, Фид. Продължавай да гледаш напред.“

Някъде над тях, над заплетените сякаш от безумна вещица клони, небето изсветляваше.

— Още някой да се оплаче и ще си отрежа лявата цица.

Полукръг от лица я гледаше влюбено. Добре. Доволна беше от начина, по който винаги действаше това.

— Добре, че плуването те показа — каза Боул.

Сержант Хелиан изгледа намръщено едрия войник. Показало я?

— Тежките са тъпаци, нали знаеш? Така. — Погледна надолу и се помъчи да преброи буренцата ром, които бе успяла да извлече от трюма, преди пламъците да побеснеят. Шест, може би десет. Девет. Махна да разкара мъглата пред очите си. — Всеки да отвори място в мешката си. По едно за всеки.

Тъчи-Бретлес попита:

— Сержант, не трябва ли да намерим Ърб и отделението му? Трябва да са наблизо. — След това ефрейторът й проговори отново, този път с друг глас: — Той е прав. Боул, я пак кажи откъде дойде? Нагоре по брега ли вървеше, или надолу?

— Не помня. Тъмно беше.

— Чакай малко — каза Хелиан и пристъпи настрана да запази равновесие на клатещата се палуба. Не, клатещата се земя. — Ти не си от отделението ми, Боул. Върви си.

— С удоволствие бих го направил — отвърна той и примижа към обкръжаващите ги дървета. — Тъкмо няма да нося разни шибани буренца с проклет ейл. Виж се, сержант, цялата си опърлена.

Хелиан се стегна.

— Чакай малко, говорим за важни провизии. Но ще ви кажа кое е много по-лошото. Бас слагам, че някой е видял огъня — и се надявам глупакът, дето го запали, да е на купчина пепел сега, това се надявам. Някой го е видял, със сигурност.

— Сержант, те подпалиха всички кораби — каза друг от войниците й. Брада, широки рамене, здрав като пън и сигурно не много по-умен. Как се казваше пък тоя?

— Ти кой беше?

Мъжът я погледна сънено.

— Балгрид.