Вихърът на Жътваря

— А, да. Балгрид, я се опитай сега да ми обясниш как някой глупак е преплувал от кораб на кораб, за да ги подпали? Не можеш, нали? Точно така си мислех.

— Някой иде — изсъска отдельонният сапьор.

Онзи… а бе как се казваше? А, да — Мейби. А онзи до него беше Лютс. И Тавос Понд — онзи високият. Високите войници ги дупчеха със стрели в челата. Защо тоя още не беше умрял?

— Някой да има лък? — попита тя.

Шумолене в храстите и двама души се появиха от тъмното.

Хелиан зяпна първия. Изпитваше необясним прилив на гняв. Почеса се замислено по брадичката, мъчеше се да си спомни нещо за този войник с тъжно лице. Гневът се изцеди, заместен от сърдечна привързаност.

Боул пристъпи покрай нея.

— Сержант Ърб, слава на Гуглата, че ни намерихте.

— Ърб? — Хелиан се вторачи в кръглото лице на мъжа. — Това ти ли си?

— Намери го рома, нали?

Лютс зад нея каза:

— Съсипва си черния дроб.

— Черният ми дроб си е добре, войник. Просто трябва да се изцеди.

— Да се изцеди?

Тя се обърна и изгледа ядосано отдельонния лечител.

— Виждала съм черни дробове, Кътър. Големи гъби, пълни с кръв. Излива се, като го разрежеш.

— Май говорите за белия дроб, сержант. Черният е едно плоско нещо, кално-кафяво или тъмночервено…

— Все едно — отвърна тя, обърна се и отново зяпна Ърб. — Ако единият се скапе, другият продължава. Е — добави с въздишка, от която Ърб като че ли се отдръпна. — В най-добро настроение съм, приятели. Най-доброто. И след като вече всички сме заедно, давайте да тръгваме, щото съм сигурна, че все трябва да вървим нанякъде. — Усмихна се на ефрейтора си. — Какво ще кажеш, Тъчи-Бретлес?

— Звучи добре, сержант.

— Гениален план, сержант.

— Защо винаги го правиш това, ефрейтор?

— Кое?

— Кое?

— Какво си ми заповтарял? Балди е глухият, не ти…

— Не съм вече глух, сержант.

— Тъй ли? Кой тогава е глухият?

— Никой, сержант.

— Няма нужда да викаш. Балди те чува много добре. А ако не може, значи е трябвало да го оставим на лодката с оня високия там със стрелата в черепа, защото никой от двамата не ни върши работа. Търсим сивокожи убийци и те се крият в тия дървета. Сред тях, искам да кажа. Ако бяха в тях, щеше да им е неудобно. Тъй че трябва да почнем да търсим сред всичките тия дървета. Но първо всеки да вземе по едно буре и после можем да тръгнем… Какво сте ме зяпнали всички? Аз давам заповедите тука и си имам един нов меч, с който ще ми е много по-лесно да си ги отрежа тия цици. Хайде движение всички, че война ни чака. Зад ей ония дървета.

Приличаше на хитра невестулка, промъкнала се в кокошарник. Избърса протеклия си нос с ръка и каза:

— Всичко е наред, сър.

Юмрук Кенеб кимна и се обърна, понеже някой шумно се изпързаля надолу по склона.

— По-тихо там. Добре, Гълстрийм, намери капитана и я прати при мен.

— Слушам, сър.

Войниците се чувстваха застрашени и това беше разбираемо. Едно беше отделение или две да разузнават в челото на колона — изтеглянето поне беше възможно, в традиционния смисъл. Тук, ако изпаднеха в беда, единственият изход беше да се разпръснат. Като командващ предстоящата дълга и хаотична операция, Кенеб беше притеснен. За щурмовата му част от шест отделения щеше да е най-трудно да се прикрива — маговете с него бяха най-уязвими от всички по простата причина, че взводът му трябваше да се задържа назад в марша им навътре в сушата, с основната цел да избягват всякакъв контакт. Колкото до останалата част от легиона му, тя сега беше разпръсната на тридесет левги по брега и се придвижваше на малки части от по десетина войници. Предстоеше да започнат прикрита кампания, която можеше да продължи месеци.

От град Малаз насам в Четиринадесета армия бяха настъпили дълбоки промени. Над многобройните магьосници, чародеи, заклинатели и прорицатели в легионите бе наложен някакъв вид стандартизация, с намерението чародейството да стане основно средство за комуникация. А на отдельонните магове сред морската пехота — сила, която сега разполагаше с толкова тежки пехотинци, колкото и сапьори — универсално бяха сведени някои ритуали на Мокра. Илюзии, които да осигурят камуфлаж, приглушаване на звука и объркване на миризмите.

Всичко това говореше на Кенеб едно. „Тя знаеше. Знаеше го от самото начало. Знаеше къде отиваме и го е замислила.“ За пореден път не беше имало никакви консултации с офицерите. Единствените срещи на адюнктата бяха с онзи ковач Мекрос и с Тайст Андий от Дрифт Авалий. „Какво са могли да й кажат за тази земя? Никой от тях дори не е оттук.“

Предпочиташе да приеме, че е било просто късмет, когато флотата забеляза два едурски кораба, отделили се от другите след буря. Твърде пострадали, за да могат да избягат, те бяха завзети от морските пехотинци. Не лесно — Тайст Едур се оказаха свирепи, когато ги притиснеш, макар да умираха от глад и жажда. Плениха командирите им — но едва след като всички други проклети воини бяха изклани.