Вихърът на Жътваря

— Ловците на кости ще говорят на нашия таен език. Плаваме, за да добавим ново име към своето бреме, и дано то да се окаже последното ни. Не го вярвам, но има облаци пред лика на бъдещето — не можем да видим. Не можем да знаем… Остров Сепик, протекторат на Малазанската империя, сега е обезлюден. Осъден на безсмислено клане: всеки мъж, дете и жена. Знаем лика на убиеца. Видяхме черните кораби. Видяхме развихрената жестока магия. Но ние сме малазанци. И оставаме малазанци, каквато и да е присъдата на императрицата. Достатъчно основание ли е това да дадем отговор? Не. Състраданието никога не е достатъчно. Нито жаждата за мъст. Но засега и за това, което ни очаква, може би ще стигнат. Ние сме Ловците на кости и плаваме към ново име. Отвъд Ейрън, отвъд Рараку и отвъд Ю’Гатан, сега прекосяваме света, за да намерим първото име, което ще бъде истински нашето. Несподелено от никой друг. Плаваме, за да дадем отговор. — Тя спря за миг. — Има и още нещо. Но нищо повече няма да кажа за него освен тези думи: Това, което те очаква в сумрака на отминаващия стар свят, ще остане… незасвидетелствано. Думите на Т’амбър. Сурови са и като нищо може да подхранят злоба, ако в слабостта си го позволим. Но на тези думи аз казвам това, като ваш командир: Ние ще сме собствените си свидетели и това ще е достатъчно. Трябва да е достатъчно. Трябва да е предостатъчно.

Дори и сега, след повече от година, Блистиг се чудеше дали Тавори беше казала каквото трябва. Всъщност не беше съвсем сигурен какво беше казала. В смисъла му. „Засвидетелствано, незасвидетелствано, има ли всъщност някаква разлика?“ Но знаеше отговора на това, макар да не можеше точно да изрази какво знае. Нещо раздвижено в дълбините на душата му, все едно мислите му бяха черни води, галещи невидими скали, огънати във форми, които дори невежеството не може да промени.

„Добре, възможно ли е да има някакъв смисъл в това? Не мога да го изразя.“

„Но проклет да съм, тя го направи. Тогава. Направи го.“

Незасвидетелствано. Престъпление имаше в това понятие. Дълбока несправедливост, срещу която той негодуваше. „Мълчаливо. Като всеки друг войник в Ловците на кости. Може би. Не, не греша — виждам нещо в очите им. Усещам го добре. Негодуваме срещу несправедливостта, да. Защото каквото и да направим, няма да бъде видяно от никого. Съдбата ни няма да бъде претеглена.“

„Тавори, какво си събудила в нас? И, Гуглата да ни вземе, какво те кара да мислиш, че изобщо сме достойни за него?“

Дезертьорства не бяха последвали. Това не го разбираше. Не мислеше, че изобщо ще може някога да го разбере. Онова, което се беше случило в онази нощ, случилото се по време на онази странна реч.

„Тя ни каза, че никога вече няма да видим онези, които обичаме. Точно това ни каза. Нали?“

„И какво ни остава?“

„Да бъдем един с друг, предполагам.“

„Ние ще сме собствените си свидетели.“

Достатъчно ли бе това?

„Може би. Засега.“

„Но ето, че вече сме тук. Дошли сме. Флотата, флотата гори — богове, какво направи тя? Нито един транспортен съд не е останал. Изгорени, потънали на дъното край този проклет бряг. Ние сме… отрязани.“

„Добре дошли, Ловци на кости, в империята Ледер.“

„Уви, няма го празничния дух.“

Коварният лед вече беше зад тях, срутилите се планини, които бяха изпълнили морето и изпълзели в разлива Фент, разбивайки на прах всичко по него. Никакви руини, чиято гледка да съзерцава в размисъл някой в далечно бъдеще, никаква следа от човешко съществуване по остърганата скала. Ледът беше унищожение. Не правеше това, което правеше пясъкът — просто да заличава всяка следа. Ледът бе точно това, което бяха замислили Джагът: отрицание, остъргване до гола скала.

Лостара Юил придърпа наметалото си и закрачи след адюнктата към носовата палуба на „Пенестия вълк“. Заслоненият пристан беше пред тях, с шестте кораба, закотвени в залива, сред тях и „Силанда“ — с грамадата от глави на Тайст Андий, скрита под дебелото зебло. Спомни си колко трудно й беше да вземе костената свирка от Геслер. А сред войниците от двете отделения, оставени да командват призрачния съд, единственият, пожелал да я използва, бе онзи ефрейтор, Детсмел. Дори Синн отказваше да я докосне.

Разделянето на флотата бе предшествано от оживени размествания между отделения и взводове. Стратегията за тази война налагаше известно приспособяване и както се очакваше, малцина посрещнаха промените с радост. „Войниците наистина са консервативни.“

„Но поне извадихме Блистиг от реалното командване — по-лош от одъртяло сълзливо псе е тоя.“

Лостара, все още в очакване командирът й да проговори, погледна крадешком към Бойния трон, блокирал устието на залива. Последният кораб на Периш в тези води, засега. Надяваше се да е достатъчно за онова, което предстоеше.

— Къде е отделението на сержант Корд в момента? — попита адюнктата.

— На северозападния нос на острова — отвърна Лостара. — Синн задържа леда…