Вихърът на Жътваря

— Как? — попита не за първи път Тавори.

А на Лостара не й оставаше нищо друго, освен да отговори същото, което бе повтаряла вече безброй пъти:

— Не знам, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Иброн вярва, че този лед умира. Джагътски ритуал, който се руши. Забелязал е водните линии по скалите на този остров — много над предишното най-високо ниво.

Адюнктата не отвърна нищо. Изглеждаше незасегната от студения влажен вятър, ако се изключеше бледото лице, сякаш кръвта се бе отдръпнала от плътта й. Косата й бе подстригана много късо, навярно за да заличи всякакъв намек за женственост.

— Гръб казва, че светът се дави — промълви Лостара.

Тавори се загледа нагоре, към нощния саван.

— Гръб. Поредната загадка.

— Изглежда, може да общува с нахтите, което е, хм… забележително.

— Да общува? Вече ми е трудно да го различавам от тях.

„Пенестият вълк“ се плъзгаше покрай закотвените кораби към каменния кей, на който стояха двама души. Навярно сержант Балм и Детсмел.

Тавори каза:

— Идете долу, капитан, и уведомете останалите, че скоро слизаме.

— Слушам.

„Остани войник — каза си Лостара. Фраза, която шепнеше в ума й по сто пъти на ден. — Остани войник и всичко друго ще отмине.“

С първите утринни лъчи конен ледерийски отряд изтрополи по тесния крайбрежен път — брегът беше вляво, а непроницаемата гъста гора — вдясно. Дъждът се бе разсеял на лепкава, мъгла, усилваща последната прегръдка на мрака. Тътенът на копитата бе странно приглушен и щеше да заглъхне скоро щом отминеше и последният ездач.

Локвите на пътя се успокояваха, размътени от кал. Завихрените валма мъгла бавно се носеха към дърветата.

Един бухал, кацнал на клона на сухо дърво, видя отминаващия отряд. Звуците заглъхнаха, а той си остана неподвижен където си беше, големите му немигащи очи бяха приковани в безредната плетеница от храсти и тръни между тънкостволите тополи. Нещо там не беше съвсем такова, каквото изглеждаше. Повод за безпокойство, достатъчно, за да смути ума на птицата.

Храстите се замъглиха, разпаднаха се сякаш под напора на свирепа буря — макар да нямаше никакъв вятър — и щом изчезнаха, сякаш отникъде изникнаха фигури.

Бухалът реши, че ще трябва да изчака още малко. Макар да бе гладен, изпита някакво странно задоволство, последвано от смътна жалост в ума му, като за нещо… отишло си.

Ботъл се превъртя на гръб.

— Над трийсет ездачи. Пиконосци, с лека броня. Странни стремена. Гуглата да ме вземе, как ме цепи черепът. Мразя Мокра…

— Стига си мрънкал — сряза го Фидлър, гледаше събиращите се войници от отделението. Хората на Геслер правеха същото под дърветата на няколко крачки встрани. — Сигурен ли си, че не са надушили нищо?

— Първите им съгледвачи за малко да ни настъпят — отвърна Ботъл. — Нещо там… особено у един. Сякаш имаше някаква… не знам, свръхсензитивност, предполагам. Той и този проклет гаден бряг, където не ни е мястото…

— Просто отговори на въпросите — прекъсна го Фидлър.

— Трябваше да ги ударим от засада — измърмори Корик. Опипваше възлите на фетишите по себе си, след което дръпна голямата си мешка с провизии да провери каишките.

Фидлър поклати глава.

— Никакъв бой, докато не ни изсъхнат краката. Мразя го това.

— Тогава защо си в проклетата морска пехота, сержант?

— Случайност. Освен това онези бяха ледерии. Трябва да избягваме контакт с тях, поне засега.

— Гладен съм — каза Ботъл. — Всъщност не. Бухалът беше гладен, по дяволите. Все едно, няма да повярвате какво е да гледаш нощем през очите на бухал. Светло като в пустинята по пладне.

— Пустинята — въздъхна Тар. — Липсва ми пустинята.

— На тебе ще ти липсва и нужник, ако е последното място, откъдето си изпълзял — отбеляза Смайлс. — Корик беше насочил арбалета си към ония ездачи, сержант.

— Ти какво, да не си малката ми сестричка? — изръмжа сърдито Корик, после имитира гласа на Смайлс: — Той не си изтръска правача на бебенца, като се изпишка, сержант. Видях го!

— Да съм го видяла? — изсмя се Смайлс. — Никога не бих се доближила толкова до теб, полукръвен, вярвай ми.

— Става все по-добричка — подхвърли Кътъл на Корик, а той само изсумтя.

— Млък — сряза ги Фидлър. — Не се знае кой още живее в тези гори — или кой би могъл да използва пътя.

— Сами сме — каза Ботъл, бавно седна и се стисна за слепоочията. — Криенето на четиринайсет сумтящи и пърдящи войници не е лесна работа. А стигнем ли до по-населени райони, ще стане още по-лошо.

— Да накараш един нещастен маг да си затвори устата е още по-трудно — каза Фидлър. — Всички да си проверят снаряжението. Искам да сме навлезли много по-навътре в тези гори, преди да се окопаем за деня.

През последния месец на корабите Ловците на кости бяха променяли цикъла си на спане. Адски трудно за постигане, както се оказа. Но вече почти всички бяха привикнали с дневния сън и нощното бодърстване. „Загубихме си загара.“ Фидлър отиде при дърветата, където се беше свил Геслер.

„Освен този златокож кучи син и косматия му ефрейтор.“

— Твоите готови ли са?

Геслер кимна.

— Тежките се оплакват, че бронята им ще ръждяса.