Вихърът на Жътваря

Ето защо Лостара залови Банашар, бившия жрец на Д’рек. Хвана го и го притисна. И изведнъж ковчежетата се оказаха препълнени.

„Защо Банашар? Как е разбрала Лостара?“

„Гръб, разбира се. Мършавият изтърсак, дето се катери по реите с онези не съвсем нормални бок’арал — веднъж не съм го видял долу, колкото и да е жестоко времето.“ И все пак Гръб по някакъв начин бе разбрал за скритото имане на Банашар и по някакъв начин бе донесъл на Лостара Юил.

Четиринадесета армия изведнъж забогатя. Толкова много раздадено наведнъж щеше да е бедствено, но Лостара знаеше това. Достатъчно, за да се види, за да се разбягат слуховете като белки по всеки кораб във флотата.

Но типично за войнишките нрави, скоро след това бойците зароптаха за нещо друго и този път съветничката на адюнктата не можеше да направи нищо, за да им даде отговор.

„Къде отиваме, в името на Гуглата?“

„Още ли сме армия и ако сме, за кого се бием?“

Оказа се, че идеята да станат наемници не се приема никак добре.

Според приказките Лостара Юил го бе постигнала с Тавори една нощ в каютата на адюнктата. Нощ на писъци, на проклятия — и може би на сълзи. Или се беше случило нещо друго. Просто Лостара да е уморила командира си, както войниците червеи на самия Д’рек глозгат глезените на земята. Каквито и да бяха подробностите, адюнктата се беше… събудила. Цялата Четиринадесета бе едва на дни, преди да се разпадне.

Изпратен бе сигнал за сбор, за Юмруците и офицерите с ранг от капитан нагоре, на борда на „Пенестия вълк“. И за изумление на всички Тавори Паран се появи на палубата и държа реч. Синн и Банашар присъстваха и с помощта на магия думите на адюнктата бяха чути от всекиго, дори от моряците по такелажа и на вранските гнезда.

Проклета от Качулатия реч.

От Тавори. Стискаше устни по-здраво от котка на циците на Тогг — но говореше. Не дълго, не сложно. Никакво вдъхновяващо красноречие, никаква гениалност. Речта беше проста, всяка дума бе взета сякаш от прашната земя и нанизана на опърпана връв, не заплюта дори, за да стане по-лъскава. Нито един скъпоценен камък не можеше да се види в тия думи. Никакви бисери или опали, никакви сапфири.

„Груб гранат, в най-добрия случай.“

„В най-добрия.“

На оръжейния колан на Тавори бе вързано кокалче от човешки пръст. Пожълтяло, овъглено в единия край. Тя постоя мълчаливо известно време, грубоватото й лице изглеждаше изпито, състарено, помръкналите й очи бяха като сива слюда. Когато най-сетне заговори, гласът й беше тих, странно някак отмерен, лишен от всякакво чувство.

Блистиг можеше да си спомни всяка дума.

— Имало е армии. Обременени с имена, наследство от сблъсъци, от битки и предателства. Историята зад името е тайният език на всяка армия — този, който никой друг не може да разбере, още по-малко да сподели. Първият меч Дасем Ълтър — Равнините на Унта, Грисианските хълмове, Ли Хенг, Ю’Гатан. Подпалвачите на мостове — Рараку, Черното псе, Мотският лес, Пейл, Черен Корал. Седма на Колтейн — мостът Гелор, бродът Ватар и Денят на чистата кръв, Санимон, Пропада.

— Някои от вас споделят от тях — с другари, вече паднали, вече превърнали се в прах. Те са за вас пропуканите съсъди на вашата скръб и вашата гордост. И не можете задълго да стоите на място, за да не се превърне земята в бездънна кал около нозете ви. — Очите й се сведоха за миг, после тя вдигна глава и огледа редиците сурови лица пред нея.

— Сред нас, сред Ловците на кости, нашият таен език е започнал. Жесток в рождението си при Ейрън, зацапан в река от стара кръв. Кръвта на Колтейн. Знаете това. Няма защо да ви го казвам. Ние имаме своята Рараку. Имаме своя Ю’Гатан. Имаме град Малаз… В гражданската война на Тефт един боен главатар пленил армията на своя съперник и след това я унищожил. Без да убие нито един човек. Просто дал заповед да отсекат показалеца на дясната ръка на всеки воин. След това осакатените войници били върнати на съперника на бойния главатар. Дванадесет хиляди безполезни мъже и жени. Да ги изхрани, да ги върне по домовете им, да преглътне горчивия вкус на поражението. Аз… тази история ми бе напомнена, наскоро.

„Да — помисли си Блистиг тогава, — и мисля, че знам от кого. Богове, всички го знаем.“

— Ние също сме осакатени. В сърцата си. Всеки от вас знае това. И затова носим, вързани на коланите ни, парчета кост. Наследство от един отсечен пръст. И да, не можем да не изпитваме горчивина. — И замълча. Мълча дълго и самата тишина сякаш застърга в черепа му.

После продължи: