Вихърът на Жътваря

Истински ужас беше оная. Подозираше, че ще му потрябва цялото Сборище, за да се отърве от нея. За предпочитане с големи загуби. Сборището имаше обичая да се тълпи около избраните владетели на шейките. „И те вече са на път, като гарвани към труп, само злоба и грак. Разбира се, те не могат да летят. Не могат дори да плуват. Не, ще им трябват лодки, за да ги пренесат през пролива — и то ако Разливът вече не е объркана грамада от лед, на каквото прилича оттук.“

Галт стана, намръщи се от някаква болежка в кръста и се затътри към ценното притежание на бившия префект на затвора — гоблен, заел цялата стена. Избелял от времето — и зацапан в долния ляв ъгъл с петна от чистата кръв на префекта, — гигантският гоблен изобразяваше Първия десант на ледериите, макар че всъщност това не беше колонизиращият десант. Флотата се бе появила на видимост от брега някъде срещу Разлива. Фентски канута бяха излезли навън, за да установят контакт с чуждоземците. Размяната на дарове се беше осуетила, което бе довело до избиването на фентските мъже и последвалото го заробване на жените и децата в селото. Още три селища бяха претърпели същата съдба. Следващите четири, на юг по крайбрежието, бяха изоставени набързо.

Флотата след това бе заобиколила полуостров Садон на северния бряг на Оустърско море, преплавала бе покрай ръкава Лент и бе влязла в залива Джедри. Град Джедри бе основан на мястото на Първия десант, при устието на река Ледер. Този гоблен, поне хилядагодишен, бе достатъчно доказателство за този факт. Общото убеждение днес беше, че десантът е станал на мястото на самата столица, много нагоре по реката. Странно как се прекрояваше миналото, за да е удобно на настоящето. Урок имаше тук, който Брулиг можеше да използва, щом станеше крал. Шейките бяха народ на провалите, осъдени да не знаят нищо освен трагедия и патос. Стражи на брега, но неспособни да го опазят срещу неуморимия глад на морето. Всичко това трябваше да се… преразгледа.

Ледериите бяха познавали поражения. Много пъти. Историята им на тази земя беше кървава, гъмжаща от предателствата им, лъжите им, безсърдечните им жестокости. На всичко това днес се гледаше като на триумфално и героично.

„Така трябва да вижда себе си един народ. Както и ние, шейките. Ослепителен маяк на този тъмен остров. Когато стана крал…“

— Погледнете това проклето нещо — заговори Галт. — Ето тук, това писмо по ивиците — може да е ерлийско.

— Но не е — измърмори Лоуб. Беше разглобил една от камите си. На масата пред него лежаха ефесът, няколко нита и игли, дървена дръжка, увита с кожа, и тънкото острие. В момента като че ли беше затруднен как да ги сглоби.

— Някои от буквите…

— Ерлийският и ледерийският идват от един и същи език — каза Лоуб.

Галт го изгледа подозрително.

— Откъде го знаеш това?

— Не го знам, идиот. Просто ми го казаха.

— Кой?

— Иброн, мисля. Или Шард. Какво значение има? Някой, който знае нещата, и толкова. Гуглата да ме вземе, мозъкът ме заболява от теб. И виж тая бъркотия тук.

— Това моят нож ли е?

— Беше.

А после Лоуб изведнъж килна глава и каза:

— Стъпки по стълбите.

И ръцете му се задвижиха мълниеносно, и още докато Галт тръгваше към вратата, сглоби ножа и го метна на пътя на Галт, който го хвана с една ръка, без дори да забави ход.

Брулиг се отпусна в стола си.

Мейсан Джилани се надигна и разхлаби двата си ужасни ножа в каниите на бедрата си.

— Жалко, че не си останах при моето отделение — измърмори и направи крачка към Брулиг.

— Седи си кротко.

Той кимна, устата му беше пресъхнала.

— Сигурно е доставката — каза Лоуб откъм вратата, докато отключваше, и я открехна леко, колкото да може да надникне.

— Сигурно, но тия ботуши не стъпват както трябва.

— Не като на лигавия пръдльо и сина му ли?

— Изобщо.

— Добре.

Лоуб бръкна под масата и извади арбалета. Истински чуждестранно оръжие, изработено изцяло от желязо — или нещо много подобно на ледерийска стомана. Тетивата беше дебела колкото мъжки палец, а стрелата, поставена в жлеба, бе с кръстовиден връх, който щеше да пробие ледерийски щит като брезова кора. Войникът опъна арбалета и застопори спусъка по някакъв начин. След това застана в ъгъла до вратата.

Когато стъпките в коридора се приближиха, Галт леко отстъпи и направи някакъв жест към Мейсан Джилани. В отговор тя изсумтя и Брулиг чу как зад него се раздра плат, а след миг върхът на един нож се опря между плешките му — забит право през проклетия стол. Тя се наведе към него.

— Бъди добричък и глупав, Брулиг. Познаваме тези двамата и можем да се досетим защо са дошли.

Галт погледна Джилани, кимна й, след това пристъпи към вратата и я отвори широко.

— Е — провлече на ужасния си ледерийски, — това ако не е капитанка и първи й помощник. Толкова бързо свършва пари? Какво кара ви идва с ейл?

Отвън се чу тежко ръмжене.

— Какво каза тоя, капитане?

— Каквото и да е, каза го лошо. — Жена, и този глас… Брулиг се намръщи. Този глас го беше чувал. Върхът на ножа натисна малко по-дълбоко в гръбнака му.

— Носим ейла на Шейк Брулиг — продължи жената.

— Това добре — отвърна Галт. — Виждаме той носи.