Вихърът на Жътваря

— За доставката на бурето е. На Брулиг. Май красавеца и умрялата хубавица са си предложили услугите.

Опулените очи на Балм се опулиха още повече.

— Не е умряла! Ще ти кажа какво е умряло, Детсмел — оня удавен в локва червей между краката ти!

Троутслитър изгледа накриво ефрейтора. „Ако така ги харесваш“, беше казал. От гърлото му се изтръгна полуприглушен хрип, който накара двамата му приятели да потръпнат.

— За какво, в името на Гуглата, се каниш да се смееш? — изръмжа Балм. — Просто недей. Заповед.

Троутслитър прехапа език. Сълзите замъглиха за миг погледа му, щом болката заподскача из черепа му като камъче във ведро. Онемял, той поклати глава. „Да се смея? Не и аз.“

Сержантът отново гледаше сърдито Детсмел.

— Умряла? Хич не ми прилича на умряла.

— Повярвай ми — отвърна ефрейторът, след като отпи дълбоко и се оригна. — Вярно, прикрива го добре, но е умряла преди доста време.

Балм се беше изгърбил над масата, чешеше сплъстената си коса. Корички се сипеха и падаха като олющена боя по тъмното дърво.

— Богове долни — прошепна. — Може би някой трябва да… не знам… може би… да й каже?

Останалите почти без косъм вежди се вдигнаха.

— Извинете, мадам, имате външност, за която да умре човек, и предполагам, че сте направила и точно това.

Нов грак от устата на Троутслитър.

Ефрейторът продължи:

— Вярно ли е, мадам, че идеалната коса и скъпият грим могат да скрият всичко?

Задавен врясък от Троутслитър.

Извърнаха се глави.

Детсмел удари нова глътка, да подгрее.

— Странно, не приличате на умряла.

Пискливият кикот изригна.

А когато заглъхна, в кръчмата цареше пълна тишина, чуваше се само дрънченето на търкаляща се по пода изпусната халба.

Балм изгледа Детсмел с яд.

— Ти го направи това. Просто продължаваш да ръчкаш. Още една дума от теб, капрал, и ще си по-умрял и от нея.

— Какъв е този аромат? — попита Детсмел. — А, да. Есенция от гнилоч.

Бузите на Балм се издуха, лицето му изведнъж придоби странно лилав цвят. Жълтите му очи изглеждаха готови да изхвръкнат от орбитите.

Троутслитър се опита да стисне очи, но образът на сержанта изригна в ума му и той се закикоти в шепи и се озърна безпомощно.

Вниманието на всички вече бе приковано в тях. Никой не говореше. Дори красивата жена, влязла с онзи сакат тъпак, и самият тъпак — чието единствено око лъщеше изпод гънките на свирепо намръщеното чело — се бяха спрели, застанали от двете страни на бурето с ейл, което им бе донесъл кръчмарят. И самият кръчмар, зяпнал Троутслитър с увиснало чене.

— Е — отбеляза Детсмел, — отиде ни престижът на гадняри. Нашият Троути надава любовния си зов — дано да няма пуйки на този остров. А ти, серж — главата ти изглежда готова да избухне като граната.

— Вината беше твоя, кучи сине! — изсъска му Балм.

— Едва ли. Както виждаш, аз съм спокоен. Макар и донякъде притеснен от компанията си, уви.

— Добре, сега ще те прецакаме и тебе. Гуглата знае, Джилани е адски по-хубава от…

— Да, но тя случайно е жива, сержант. Изобщо не е твоят тип.

— Не знаех!

— Е на това му се вика жалко признание, нали?

— Чакай малко — намеси се най-сетне Троутслитър. — Аз също не можах да разбера за нея. — Вирна пръст срещу ефрейтора. — Поредното доказателство, че си проклет некромант. Не, зарежи я тая слисана физиономия, вече не ни минава. Разбра, че е мъртва, защото можеш да ги надушиш, точно както подсказва името ти. Всъщност бас слагам, че точно затова Брейвън Тут ти даде името — на него нищо не му убягва, нали?

Шумът наоколо бавно се съживяваше, съпроводен от немалко жестове „зло да бяга“, столове заскърцаха назад по мръсния под и гостите набързо се изнизиха през изхода.

Детсмел отпи още ейл. Без да отвърне нищо.

Мъртвата и спътникът й тръгнаха навън — той закуцука след нея, като се мъчеше да закрепи бурето на рамо.

— Ей ги, че си тръгнаха — изсумтя Балм. — Типично, нали? Тъкмо когато сме в пълен състав.

— Не се притеснявай, серж — каза Детсмел. — Всичко е под контрол. Макар че ако и кръчмарят реши да ги последва…

Троутслитър изсумтя.

— Ако го направи, ще съжали. — Стана и оправи промазаното против дъжд наметало на морската пехота. — Късметлии сте двамата, седите си тук и си трупате тлъстини на задниците. Знаете ли, че навън е адски студено?

— Отбелязвам си всички неподчинения — изръмжа Балм и се почука по главата. — Ей тука.

— Е, това е облекчение — отвърна Троутслитър. И излезе.

Шейк Брулиг, тиран на Втори девичи форт, крал-претендент на Острова, се смъкна на стола на стария префект на затвора и изгледа сърдито изпод тежките вежди двамата чужденци на масата до вратата на стаята. Играеха поредната си проклета игра. Ашици, издължена дървена купа и оскубани врански пера.

— Две подскачания ми носят печалба — каза единият, макар Брулиг да не беше много сигурен за това — схващането на език крадешком не беше лесна работа, но той открай време беше добър с езиците. Шейкски, ледерийски, Тайст Едур, фентски, търговската реч и на мекрос. А сега — и откъслеци от този… този малазански.