Вихърът на Жътваря

Нетърпеливи сме

да отречем тоз свит
в душите звяр
но чисто същество това е
и с поглед плах
безумните ни престъпления следи
треперещо
във клетката
на нашата жестокост

ще взема

аз за себе си и твоята съдба
във ето тез ръце
на звяра добротата да поправи
мечти разбити —
неокована свобода и необвързан
дълъг бяг —
ще сее звярът смърт
когато аз убивам.

И в опрощение

различията премълчани
дариха на ръцете
неоправдана свобода
и виж как чиста е
кръвта за разлика от твоята
и смъртната усмивка
на зверското ти зъбене грози

лицето ти

това ни отличава
в душите си
ведно сме оковани
със моя звяр
тъй както подобава
кой воденият е и кой водачът
такъв въпрос
не се задава
от очарования и невинния.

Псе в улицата

Изповеди

Тайбал Фередикт

13.

Кил и половин корпус остана от корабната развалина, където ние, корабокрушенците, се сбрахме, а щормът на предната нощ остана като храчка във въздуха, щом слязохме там, сред оглозганите ребра на трюма.

Чух тихия мълвеж на не една молитва, ръце се въртяха из въздуха, за да прогонят това и онова, тъй както подобава на душата в нужда, чийто разговор със страха безспорно е заченат в детството. И ако можех да си спомням своя, аз също щях да съм склонен да подражавам на бягството от ужаса.

Но можех само да се вгледам в онази щедра жътва на рачи скелети, в дяволчета опашати с човешки лица, в ястребовите им нокти и всякакви още странни щрихи, придаващи съвършен детайл на яркия слънчев кошмар.

Нищо чудно, че в онзи ден прокълнах морето. Бурята и разбитият кораб бяха вдигнали пренечестива орда и — о, колко още гъмжаха безспорно на този проклет остров.

И стана тъй, че тъкмо аз изрекох тогава пренеприятните объркани думи: „Май не всички дяволи могат да летят.“

При все това едва ли бе сериозна причина да си избода очите, нали?

Тобор Слепия от Разлива

— Е на това, приятели, му се вика красива жена.

— Ако така ги харесваш.

— Че защо пък да не ги харесвам тъй, гробар проклет? Работата е, че, а то винаги тъй става, нали, вижте с какъв нещастен катил е. Ей такива неща не мога да си ги обясня. Можеше да има когото си ще от нас тука. Можеше мен да има даже. Но не, ей я на, седи там с оня куц, еднорък, едноух, едноок и безнос говедарски пес. В смисъл, като говорим за грозно — ей ви грозно.

Третият мъж, който още не беше проговарял, го изгледа скришом, огледа сплъстената рошава като птиче гнездо коса, щръкналите като лопати уши, опулените очи и шарените петна, белези от огън по лицето, което му напомни за смачкана кратуна. Потаен и кратък бе този поглед и Троутслитър бързо извърна очи. Последното, на което държеше, бе да избухне в един от своите странни и будещи тревога смехове, от които всички сякаш замръзваха.

„По-рано смехът ми изобщо не звучеше така. Сега плаши дори и мен.“ Е, да, глътнал беше от мазните пламъци и това бе направило нещо лошо с гласа му. Увреждането се разкриваше само когато се разсмееше, а както помнеше, в месеците след… всичко онова… не беше имало много поводи за смях.

— Ето ви го и кръчмаря — отбеляза Детсмел.

Лесно беше да си говорят за какво ли не, след като никой освен тях тук не разбираше малазански.

— Още един лапнал по нея — каза с презрителна усмивка Балм. — Но с кого седи тя? Гуглата да ме вземе, не го разбирам.

Детсмел бавно се наведе над масата и грижливо си наля отново в половницата.