Вихърът на Жътваря

Видя, че бойците й се оттеглят в ред. Червената маска, изглежда, бе доволен — нямаше да се остави да го привлекат извън долината, дори с демонските му съюзници…

Лагерът. Трябваше да върне войниците си в проклетия лагер… „Дано едурът да отбие атаката. Дано Брол Хандар да не е забравил да мисли като войник.“

„Дано да се справи по-добре от мен днес.“

„Брегът е сляп за морето. Все едно да кажеш, че луната завинаги е избягала от нощното небе.“ Премръзнала, изтощена, Ян Товис яздеше с тримата си войници по равния тесен път. Гъсти горички от двете страни, листата черни там, където лунната светлина не достигаше, бреговете високи и стръмни, свидетели на древността на този път до брега, с протягащите се коренища, чорлави като вещици, чворести и капещи във влажния мрак. Камъни чаткат под копитата, бяла пара от конските ноздри, приглушено подрънкване на броня. Зората бе все още на две камбани напред.

Сляп за морето. Морският глад бе ненаситен. Истината за това можеше да се види в безкрайното му глозгане на брега, можеше да се чуе в жадния му глас, можеше да се открие в горчивата отрова на вкуса му. Шейките знаеха, че в началото светът е бил само море и че в края ще е същото. Водата се повдига, поглъща всичко — и това бе неизбежна съдба, на която шейките бяха безпомощни свидетели.

Битката на брега винаги е била, беше и сега битката на нейния народ. Островът, който някога беше свещен, бе осквернен, превърнат във вонящ затвор от ледериите. „Но вече е освободен отново. Много късно.“ Преди поколения тук беше имало провлаци, свързвали многобройните острови на юг от Разлива. Вече ги нямаше. Самият Остров се издигаше от морето висок и скалист, с един-единствен залив. Такъв бе умиращият свят.

Сред шейките често се бяха раждали целунати от демон деца. Някои биваха избрани от Сборището и научени на Старите заклинания; останалите ги хвърляха от скалите на жадното море. Дар от смъртна кръв — мигновено, жалко утоляване на глада му.

Тя не случайно бе избягала преди години. Благородната кръв в жилите й я изгаряше като отрова, варварското наследство на народа й я смазваше със срама и вината. Със суровата жизненост на младостта, тя бе отказала да приеме варварската жестокост на предците си, отказала бе да преглътне втръсващия, задушаващ нихилизъм на самоналоженото престъпление.

Цялото непокорство в нея се бе заличило, когато бе видяла с очите си раждането на целунато от демон дете — ноктестите длани и стъпала, люспестото издължено лице, закърнялата опашка, гърчеща се като безглав червей, зловещо зелените очи. Ако само ноктести ръце и ходила бяха белязали демонското семе, Сборището щеше да избере това новородено, защото истинска сила се криеше в демонската кръв, когато не повече от една капка се влее в детските жили. Повече от това — и новороденото беше изчадие.

„Бебета-уроди, пълзящи в тинята на морското дъно, ноктите им дращят в тъмното. Легионът на морето. Армията, която ни чака.“

Семената съзряваха в пенестите вълни, поколения след поколения. И изхвърлени на брега, потъваха в земята. Обитаваха сред живи същества — жертва и плячка; обвързани в растения, полепнали по стръковете на тревите, по листата на дърветата — от тези семена не можеше да се избяга: друга горчива истина сред шейките. Щом намереха женска утроба, където вече израства дете, семената отнемаха съдбата му. В търсене на… нещо. Ала постигаха само форма, противна на онова, което е човешко.

Демоните били чисти някога. Раждали своя си вид, свят на майки и чеда. Семената, обитаващи морето, намирали демонски утроби. Така било до войната, погрижила се коремите на онези майки да бъдат разпрани, да се разпръсне онова, чието място не било в този свят — семената, които дори морето се мъчело да отхвърли. Война на избиване — но демоните намерили начин да оцелеят. До ден-днешен. В пяната на приливните езера, в грохота на разбиващите се вълни. Изгубени, но не и победени. Изчезнали, но решени да се завърнат.

Да потърсят вярната майка.

И тъй, вещиците бяха останали. Ян Товис бе повярвала, че Сборището е унищожено, съкрушено и заличено — ледериите добре знаеха, че съпротивата на тиранията се подхранва в училища на вярата, предавана от вгорчени жреци и жрици, от старци, решени да проникнат в душите на младите, да ги използват като оръжия, да ги захвърлят, щом се прекършат, да ги оплачат мелодраматично, щом загинат. Жреци и жрици, чиято версия на вярата оправдаваше злоупотребата със собствените им поклонници.

Раждането на жречество, разбрала бе вече Ян Товис, налагаше йерархия над благочестивостта, сякаш правилата на робството бяха по-меки там, където такава схема — загърната в мистично познание и учение — придаваше на живота на жрец или жрица по-голяма стойност и добродетел от стойността на живота на невежото простолюдие.