Вихърът на Жътваря

— Току-що идвам от Цитаделата — каза тя. — Твоят Дреш направи опит да избяга от арест и е мъртъв. Или скоро ще бъде. Говорих с вещиците. Ще има Тайст Едур, от Ренис, но докато пристигнат, разследването ще е приключило и ще трябва да се извиня, че са си губили времето.

Йедан замълча. Забралото скриваше лицето му, но се виждаше как брадата му помръдва — като че ли си говореше нещо наум.

— Страж — продължи тя, — ти ме нарече „кралица“ пред своите войници.

— Те са шейки.

— Разбирам. Значи ти си тук… на брега…

— Защото аз съм Стражът, да.

— Титлата е без значение — каза му по-рязко, отколкото искаше. — Почетна, някаква древна останка…

— И аз вярвах в същото — прекъсна я той. „Като по-голям брат, проклет да е.“ — Допреди три нощи.

— Защо си тук тогава? Кого търсиш?

— Иска ми се да можех да ти отговоря ясно. Не съм сигурен защо съм тук. Знам само, че съм призован.

— От кого?

Той сякаш помисли отново, преди да отвърне:

— От брега.

— Разбирам.

— Колкото до това кого — или какво — търся, изобщо не мога да кажа. Дошли са чужденци. Тази нощ чухме за тях, но колкото и да яздехме, колкото и бързо да пристигнахме, не намерихме никого. Никакъв знак — никакви следи, нищо. И все пак… те са тук.

— Може би са призраци?

— Може би.

Здрач бавно се обърна.

— От морето?

— Пак казвам. Никакви следи по брега. Сестро, откакто сме дошли, въздухът е неподвижен. И въздишка няма. Ден и нощ брегът е бездиханен. — Той погледна нагоре. — Виж този дъжд сега — за първи път.

Мърморене откъм войниците привлече вниманието им. Бяха се обърнали към билото, шест застинали призрачни фигури, проблясъци по метал и кожа.

Отвъд билото просветваше и гаснеше треперливо сияние.

— Това е — промълви Йедан и тръгна натам.

Ян Товис го последва.

Закатериха се през хлабави камъни, голи клони и корени, добраха се до възвишението. Шестимата войници идваха зад тях. Излязоха на пясъчната ивица.

И спряха, взрени към морето.

Кораби.

Редица кораби, всички далече в морето. Редица, изпъната на север и на юг.

И всички горяха.

— Блудния да ни благослови — прошепна Ян Товис.

Стотици кораби. Горяха.

Пламъци играеха над затаената вода, вдигаха се стълбове пушек, огрени отдолу като огромни въглени в огнището на черното небе.

— Не са ледерийски кораби — каза Йедан. — Нито едурски.

— Да — прошепна Ян Товис. — Не са.

„Дошли са чужденци.“

— Какво означава това?

Във въпроса се таеше искрен страх и Ян Товис се обърна да погледне войника, който го изрече. Беше уморен, оранжевият отблясък на далечните огньове играеше по лицето му.

Погледна отново корабите и каза:

— Дромони.

Сърцето й биеше силно в някаква трескава възбуда, странно помръкнала от злоба и… дива радост.

— Какво е това име? — попита Йедан.

— Познавам ги — тези носове, такелажа. Нашето търсене — на далечен континент. Империя. Избихме стотици — хиляди — нейни поданици. Сблъскахме се с техните флоти. — Помълча няколко мига, после се обърна към един от войниците. — Тръгвай към цитаделата. Погрижи се Дрешът да е мъртъв. Отрядът да тръгне незабавно — ще се срещнем с вас на север от Ренис на крайбрежния път. А, и вземете с вас онези проклети вещици.

Йедан я погледна.

— Какво…

Тя го прекъсна с жестока усмивка.

— Ти си Стражът. Твоята кралица се нуждае от теб. Тръгваш с нас, Йедан. С твоите бойци.

Брадатата челюст се стегна:

— Къде?

— На острова.

— А ледериите и техните господари? Трябва да ги предупредим.

Взряна в горящите в морето кораби, тя почти изръмжа:

— Ние убихме техни поданици. И те явно няма да го простят. Блудния да ги вземе ледериите и едурите. — Обърна се рязко и тръгна към коня си. Другите тръгнаха след нея. — Непознати ли, Йедан? Не и за мен. Те ни преследваха. — Метна се на коня и го подкара към пътеката на север. — Оставихме данък в кръв. Малазанска кръв. — „И изглежда, че те няма да го простят.“

„Те са тук. На този бряг.“

„Малазанците са на нашия бряг.“

Трета книга Пръстите на душата