Вихърът на Жътваря

Точният момент. Бяха му го отнели, толкова лесно, колкото му бяха взели ножа и бойната му брадва. Чужденци, влезли в пристанището — не толкова много на борда, че да събудят голямо притеснение, или така поне изглеждаше. Освен това точно тогава си имаше достатъчно неприятности, с които да се оправя. Море, пълно с планини от лед, понесли се право към Острова, по-застрашителни от всякаква флота или армия. Казаха, че могат да се погрижат за това — а той си беше жив удавник.

Кралят-претендент на Острова, премазан на дъното под безчувствения лед. Лице в лице с онзи вид истина, която се беше вкопчила в платното му като драконски нокти. След всичко, което бе направил…

Точният момент. Вече се чудеше дали тези малазанци не бяха докарали леда. Да го пуснат по дивото сезонно течение само за да могат да пристигнат една стъпка преди него и да предложат да го отбият. Изобщо не им беше повярвал, но отчаянието бе проговорило със собствения си глас. „Направете го и ще бъдете мои царствени гости толкова дълго, колкото пожелаете.“ Бяха се усмихнали на това предложение.

„Глупак съм. И по-лошо.“

И сега две жалки отделения властваха над него и над всеки проклет обитател на този остров, и той не можеше да направи нищо. „Освен да крия истината от всички. А това става много по-трудно с всеки ден.“

— Печалбата е в нощвите, вземи ашик, и толкова — каза другият войник.

Да бе.

— Плъзна се, когато вдиша — видях го! Мамиш!

— Не съм дишал.

— Да бе, ти си проклет от Гуглата труп, нали?

— Не, просто не вдишах, когато каза, че съм вдишал. Виж, в нощвите е, отричаш ли?

— Чакай да погледна по-добре. Ха, не е!

— Ти ей сега издиша и го измести, проклет да си!

— Не издишах.

— Да бе, и не губиш, нали?

— Само защото губя не значи, че съм издишал точно тогава. И виж, не е в нощвите.

— Чакай само аз да дъхна…

— Тогава аз ще въздъхна!

— Печелившите дишат. Губещите въздишат. Следователно аз печеля.

— Е, то за теб маменето е толкова естествено, колкото дишането, нали?

Брулиг бавно измести вниманието си от двамата при вратата и се загледа в третия войник в стаята. В името на Сборището, каква красавица. Такава тъмна, вълшебна кожа и тези леко дръпнати очи… просто сияеха със сладка подкана — проклет да е, всички загадки на света се таяха в тези очи. И тази уста! Тези устни! Ако можеше само да се отърве от другите двама… и може би да й отнеме опасните ножове — е, тогава щеше да реши загадките точно както тя го искаше.

„Аз съм кралят на Острова. Скоро ще съм. Още една седмица само и ако никоя от кучките дъщери на мъртвата кралица не се появи дотогава, всичко се пада на мен. Крал на Острова. Почти. Много скоро ще използвам титлата, да. А коя жена не би оставила жалкия войнишки живот заради мекото топло ложе на кралска Първа конкубинка? Е, да, това е ледерийският обичай, но като крал мога да си направя свои правила. А ако Сборището не ги хареса, какво пък, ей ги там скалите.“

Един от малазанците на масата подхвърли:

— Внимавай, Мейсан, пак започна да гледа по оня начин.

Мейсан Джилани се изправи като котка в стола си, вдигна гладките си ръце и се протегна така, че гърдите й да изпънат протритата тъкан на ризата й.

— Докато продължава да разсъждава с объркан мозък, Лоуб, нямаме проблем. — После отново се отпусна и изпъна съвършените си крака.

— Май трябва да му доведем друга курва — каза Лоуб, докато прибираше ашиците в кожена кесийка.

— Не — възрази Мейсан Джилани. — Детсмел едва съживи последната.

„Но това не е истинската причина, нали? — Брулиг се усмихна. — Не, ти ме искаш за себе си. Освен това обикновено не съм такъв. Избивах някои… неудовлетворености. Нищо повече. — Усмивката му угасна. — Много използват ръцете си, когато говорят. Какви ли не жестове. Странни хора са тези малазанци.“ Той се покашля и заговори много бавно на ледерийски, така както явно имаха нужда.

— Една разходка би ми дошла добре. Трябва да се поразтъпча. — Намигна на Мейсан Джилани и тя се усмихна разбиращо, което го окуражи достатъчно, за да помръдне в стола си. — Моят народ трябва да ме вижда, нали разбирате? Ако започнат да подозират… е, ако някой знае какво е домашен арест, то това са гражданите на Втори девичи форт.

Лоуб отвърна на ужасен ледерийски:

— Чакаш днес да ти донесат бирата, нали? По-добре да изчакаме тук за това. Ще те разходим през нощта.

„Като добра господарка глезеното си пале. Колко мило! А когато си вдигна крака и се изпикая срещу теб, Лоуб, тогава какво?“

Тези войници тук не го плашеха. Другото отделение беше, онова в горната част на острова. Онова с мършавото нямо девойче. Дето се появяваше сякаш отникъде. От вихър светлина — чудеше се как ли щяха да обяснят вещиците този трик. Единственото, което Лоуб трябваше да направи — Лоуб или Мейсан Джилани, или Галт, който и да е от тях — единственото, което трябваше да направят всички те, бе да я извикат.

Синн.