Вихърът на Жътваря

Звярът, който скочи точно пред тях, наистина беше демон — образ, който се впи като нокти в ума му — шока от разпознаването. „Нашият древен враг — това трябва да е — едурите не могат да забравят…“

Главата — издадена напред върху гъвкав дълъг врат, широка челюст, оголени остри дълги като ками зъби. Масивни мишци зад врата, дълги мускулести ръце с огромни извити мечове на мястото на дланите. Тичаше срещу тях, приведен напред на огромните си задни крака, грамадната опашка изпъната назад за баланс… И изведнъж се озова сред тях.

Зацвилиха коне. Брол се озова вдясно от демона, почти в обсега на свистящите като коси остриета, и се облещи от ужас, когато главата на влечугото се изпъна рязко напред, челюстите се стегнаха около врата на кон, затвориха се, захапаха, дръпнаха, плисна кръв, устата все още бе пълна с месо и кост, гръбнакът на коня лъсна от ужасната рана, нанесена от чудовищните челюсти. Едно от остриетата посече през кръста магьосника на гърба на коня. Другият меч замахна надолу, вряза се през бедрото на друг маг, през седлото, след това в рамото на коня, премаза лопатка и ребра. Животното рухна, а ездачът — с отсечен крак, от който шуртеше кръв — се килна, падна на земята и копитото на друг обезумял кон се заби в извърнатото му лице.

Конят на Надзорника като че ли се блъсна в нещо, двата му предни крака поддадоха и Брол изхвърча над врата му. Удари се в земята, превъртя се, падна върху ятагана… Беше ги помела опашката на демона.

Чудовището се обръщаше да ги нападне.

Кипнала вълна от магия изригна на пътя му, заиздига се, набираше сила.

И демонът изчезна от погледа на Брол.

Нещо затули слънчевата светлина…

… демонът — във въздуха, извит в дъга над гребена на магията на К’риснан, после надолу, с изпънати нокти на задните крака. Единият сграбчи друг от маговете, притисна под невъзможен ъгъл главата му, дори конят рухна под тази смазваща сила, краката му се скършиха като съчки. Другият крак се изпъна мълниеносно към К’риснан и със забърсващ удар го изхвърли от гърба на тичащия кон, пръстите се вкопчиха в конската задница, преди животното да успее да се измъкне, ноктите се забиха дълбоко, разкъсаха месото и оголиха — сред кървав фонтан — костите.

Конят се срути в ужасен гърч, при който запращяха ребра — на три крачки от лежащия на земята Брол. Той видя бялото в очите на животното — шок и ужас, взора на самата смърт.

Понечи да се надигне, но нещо не беше наред с левия му крак — беше странно натежал, подгизнал в заплетените лепкави треви. Той го погледна. Червен от бедрото надолу — собственият му ятаган беше отворил дълбока кървава рана, свършваща точно над коляното.

Смъртоносна рана. Кръвта бликаше като фонтан. Брол Хандар зяпна невярващо към небето. „Убих се сам.“

Чу тътена на демонските крака — чудовището се отдалечаваше. После други стъпки, на тичащи воини. Обкръжиха го, с извадени оръжия. Свирепи лица крещяха думи, които той не можеше да разбере, звуците глъхнеха, отдръпваха се — фигура някаква идваше към него, закачулена, кръв капеше от носа й — единствената част от лицето, която се виждаше — разкривена ръка се протегна към него… И Брол Хандар затвори очи.

Щом се озова между две части от резервната средна пехота, Атри-Преда Биват дръпна юздите на коня. Занаятчиите бяха вдясно, Харидикт — отляво.

Видя как някакво влечугоподобно изчадие се вряза в редиците им — войниците сякаш се стапяха по пътя му, други политаха във въздуха сред гейзери кръв — ноктестите ръце на звяра сечаха надясно и наляво. Черен, съвършено балансиран на двата си масивни задни крака, демонът раздираше пътека право в ядрото на гъсто струпаното каре…

Чудовището се пресегна с две ръце, сграбчи някого — воин? маг? — вдигна го високо във въздуха и го скъса, както дете скъсва сламена кукла.

По-натам, в най-южната част, седемстотин и петдесетте души полутежка пехота от Търговците вече представляваха гмеж от трупове и издъхващи войници.

— Магия! — изкрещя тя и обърна коня към частта на Занаятчиите вдясно — да потърси мага в средата им.

Облаци прах привлякоха погледа й — откъм лагера. Легионът на Едур не се виждаше никъде — бяха се втурнали да бранят лагера. „Срещу още такива демони?“

Демонът изскочи от карето и се понесе на юг от вече отстъпващата част на Харидикт. Двама магове затичаха след него, спряха и закрещяха заклинания.

Демонът зави наляво, вместо да продължи атаката, и побягна покрай частта, която току-що бе разпердушинил, поставяше я между себе си и чародейството, което вече изригваше отприщено с грохот изпод земята пред маговете.

Скоростта на чудовището беше смайваща.

Биват чу как ритуалът запращя и замря и викна:

— Проклети да сте! Поразете го!

— Ама войниците…

— Забавихте се! — Видя един Преда от Харидикт. — Изтегли всички резерви зад маговете! На север, глупако — сигнал за строй! Кадър, дръжте проклетата магия в готовност!

— Готови сме, Атри-Преда!

Смразена въпреки изгарящия зной, Биват обърна коня си и препусна към долината. „Надхитрена съм. Дърпах се отвсякъде, свивах се, реагирах… Червена маско, тази битка е твоя.“

„Но ще те хвана накрая! Заклевам се.“