Вихърът на Жътваря

Оулските леки отново се появиха на билото, на блокове с пространства между тях да пропуснат конниците — но тази лека пехота беше преобразена. Снаряжена беше вече с правоъгълни обшити с бронз щитове и всички носеха дълги копия; стегнаха редиците си, след като преминаха и последните конници, и уплътниха фронта си на самото било.

В долината прахта се слягаше и бавно разкриваше опустошителния резултат от фланговата атака по ескадроните на блуроуз. „Блудния да ме вземе, помели са ги.“

Десният й фланг бе наранен дълбоко — не смъртоносно все пак, но…

— Средните и двата тежки да настъпят през долината и да атакуват противника на хълма. Формации клин! — „Онези леки са твърде разтеглени, за да удържат.“

— Атри-Преда! — извика един адютант. — Раздвижване откъм север!

Тя пришпори коня си до самия ръб на възвишението и огледа сцената долу и вляво.

— Докладвай!

— Пиконосците блуроуз отстъпват, Атри-Преда — долината отвъд теснината е тяхна…

— Какво? Колко проклети конни стрелци има той? Офицерът поклати глава.

— Бойни кучета, Атри-Преда. Поне две хиляди! Не се виждат във високата трева — хвърлиха се върху пиконосците, преди да ги усетят. Конете подивяха…

— Мамка му! — Видя опулените очи на вестоносеца и се стегна. — Добре. Придвижете резервните полутежки до северния фланг на хълма.

„Седемстотин и петдесет, Батальонът на търговците — съмнявам се, че ще пратят кучета срещу тях. Все още мога да настъпя и да завзема отново теснината…“

Огледа фронта пред себе си. Точно срещу нея хилядата леки на Харидикт бяха прехвърлили сухото корито на реката, а „трионът“ на Пурпурна ярост се придвижваше по равния терен.

А петте клина воини на Червената маска се придвижваха в марш да ги посрещнат. „Чудесно. Влизаме в бой — с анфиладата на балистите по северния им фланг — после слизат полутежките на Пурпурна ярост и обръщат по фланга им.“

Изненадващо, но оулските клинове общо взето спазваха формациите си, въпреки че поддържаха значителна дистанция от съседите си — иначе клиновете щяха да започнат да се смесват, остриетата да се затъпят. Маршируването в крак бе най-трудната маневра на бойното поле в края на краищата. Между клиновете обаче можеше да се намерят слаби места. Може би достатъчно, за да бъдат изтласкани със зъбите на триона и да започне изолирането на всеки клин.

— Бойни кучета на хълма! — чу се вик.

Тя се обърна и изруга:

— Ритник на Блудния!

Яростен лай, писъци откъм оръжейните екипи…

— Втори резервен легион — Занаятчиите! Напред на бегом! Изколете тия проклети твари!

Изведнъж си спомни сцена отпреди няколко месеца — няколко кучета, ранени, но живи, на един хълм. Гледаха как ледериите доизбиват господарите им. И се зачуди, с трепет на суеверен страх, дали онези зверове не нанасят свирепото си отмъщение. „Проклятие, Биват — не мисли за това!“

Видя, че оулските клинове не се събират един към друг — не се и налагаше, след като тя временно беше загубила балистите си. Всъщност най-северният клин в момента скосяваше, за да удари по нейните полутежки на Пурпурна ярост. Но това щеше да е бой в стария стил, знаеше тя… а оулите нямаха нито дисциплината, нито опита за такова желязно клане.

„И все пак Червената маска не води това сражение в стила на оулите, нали? Не, това е нещо друго. Гледа на него като на равнинна битка в миниатюра — както завиха онези конни стрелци, престроиха се, след това отново — тактиката удряш и бягаш, всичко в по-малък мащаб.“

„Вече разбирам… но това няма да продължи дълго.“

Веднъж само воините му да бъдат заклещени в стоманения й юмрук.

Остриетата на оулските клинове вече наближаваха равното дъно на долината — двете страни щяха да се сблъскат на здраво отъпкания пясък на пресъхналото речно корито. Никакво предимство на височина от двете страни… „докато натискът не се огъне. На едната страна или на другата… не, не мисли за…“

Земята отново се разтърси. По-дълбок тътен, прииждащ, злокобен.

Между клиновете на оул се появиха огромни неща, затъркаляха се напред.

Фургони. Оулски фургони, шестколесните проклятия — не теглени, а бутани. Долниците им бяха пълни с полуголи воини, с настръхнали копия. Цялата предница на всеки търкалящ се с грохот напред и подскачащ фургон представляваше водоравна гора от дълги копия. Кръгли щитове се застъпваха на редици, за да оформят коруба на костенурка, обхванала предната част.

Затрополиха, набираха инерция през широките зевове между клиновете — двайсет, петдесет, сто — поклащаха се, но се търкаляха толкова бързо след дългото спускане по склона, че множеството яки воини, които ги бяха бутали, вече тичаха след тях, за да не изостанат.

Фургоните се врязаха във фронта на тежката пехота на Пурпурна ярост.

Облечени в тежка броня тела се затъркаляха под тях и цялата формация „трион“ се разкъса… а гологърдите фанатици, возещи се на тези фургони, започнаха да се хвърлят от тях на всички страни с демонски крясъци.

Биват се взря невярващо в сцената, после отсече:

— Тежката на Занаятчийски, напред, в полумесец. И да са готови да прикрият оттеглянето.

Адютантът до нея я зяпна.