Вихърът на Жътваря

— Оттегляне Ли, Атри-Преда?

— Чухте ме! Сигнал за общо отстъпление и Пурпурна ярост да се оттегля! Бързо, докато не са ги изклали до един!

Чу тропота на още фургони, този път вдясно.

— Сигнал за общо отстъпление!

Зазвучаха рогове.

Викове зад нея.

— Атака по обоза! Атака…

— Тихо! Мислите ли, че едурите не могат да се справят с това?

Молеше се Брол Хандар да успее. Без запасите тази кампания беше обречена. „Без запасите изобщо няма да можем да се оттеглим до Дрийн. Блудния да ни пази, надхитрена бях на всеки ход…“

А ревът зад нея се извисяваше, надмогваше врявата в долината долу. Със свито от страх сърце, тя обърна коня и препусна към платформата на сигналистите.

Останалите й резервни части бяха обърнали фронта. Тя видя един офицер, който препускаше между две от каретата, и пришпори коня си да го настигне.

— Какво става там, в името на Блудния? — викна му.

Далечни крясъци, воня на дим…

Той я погледна, лицето му под шлема бе пребледняло.

— Демони, Атри-Преда! Маговете ни ги гонят…

— Какво?! Да се върнат веднага! Веднага!

Брол Хандар седеше на седлото си сред осем бойни главатари арапаи, четирима магьосници и К’риснан Ден-Рата. Двете хиляди пехотинци — воини Тайст Едур, категоризирани по ледерийската военна терминология като полутежка до лека пехота — бяха подредени в осем карета, в пълно снаряжение, и чакаха заповед.

Лагерът на обоза се беше проснал на широк полегат склон на хиляда и петстотин разтега на запад. От мястото си Надзорникът можеше да види болничните палатки, издигнати от отсамната страна, платнените им стени белееха на утринната светлина. Над друг хълм, на север от обоза, кръжаха два ястреба, може да бяха и орли. Иначе небето бе пусто — тъмносин купол, който бавно изсветляваше, докато слънцето се издигаше все по-нависоко.

Пеперуди прелитаха сред дивите жълти цветя. Крилата им наподобяваха точно цвета на цветята, осъзна Брол изненадан, че не е забелязал тази подробност досега. „Природата разбира от маскиране и измама.“ Тайст Едур бяха схванали добре тези истини — сиви като сенките, от които бяха родени, сиви като дървесните стволове сред сумрачните лесове на своя свят; сиви като пелените от сумрак.

— Какво сме пропуснали? — промълви той.

Един от бойните главатари на арапаите — Преда — извърна покритата си с шлем глава; нашареното му с белези лице остана скрито в сянка под ръба на шлема.

— Надзорник? Заехме позиции, както заповядахте…

— Не това — прекъсна го Брол Хандар, необяснимо раздразнен. — Каква е охраната при лагера?

— Четиристотин смесена пехота — отвърна воинът и сви рамене. — Тези ледерии са наистина самоуверени.

— Върви със смазващото превъзходство — обади се друг от арапаите.

Първият Преда кимна.

— Добре помним, приятелю, изненадата на лицата им, когато ги разбихме извън Ледерас. Сякаш изведнъж светът разкри, че не е такъв, какъвто винаги са вярвали. — Воинът се изсмя дрезгаво. — Твърде увлечени бяха да го отричат, за да се приспособят, когато най се налага.

— Спрете — отсече Брол Хандар. — Силите на Атри-Преда са влезли в бой с оулите — не чувате ли? — Вгледа се на изток и примижа. — Вижте прахта. — Отново се обърна към първия Преда. — Вземи две кохорти и бързо към лагера. Четиристотин ледерии не са достатъчно.

— Надзорник, а ако ни призоват за подкрепление на Атри-Преда?

— Ако ни призоват, този ден е загубен. Чу заповедта ми.

Преда пришпори коня си към строените воини Едур.

Брол Хандар изгледа за миг К’риснана до себе си. Съществото седеше изгърбено на седлото — приличаше на накокошинена врана. Беше закачулен, несъмнено за да прикрие уродливото си обезобразено, красиво някога лице. Син на племенен вожд, превърнат в ужасяващ образ на хаотичната сила, пред която се кланяха сега Тайст Едур. Видя го как потръпна.

— Какво те гложди? — попита го строго.

— Всичко. Нищо. — Отговорът излезе гъгниво от осакатеното гърло. Звукът на болката — упорит и неподатлив.

— Казвай!

Ново потръпване, което трябваше да мине за свиване на рамене, осъзна Брол.

— Стъпки по мъртва земя.

— Бойна оулска част?

— Не. — Закачулената глава се извърна, скритото в сянка лице се озова срещу Надзорника. — По-тежки.

И изведнъж Брол Хандар си спомни огромните ноктести дири в онзи двор с разрушената къща.

— Къде?

Дълга пауза, след това К’риснан посочи с кривопръстата си ръка…

Към лагера на обоза.

Откъдето изригнаха писъци.

— Кохорти, в бърз ход! — изрева Брол Хандар. — К’риснан, ти и магьосниците ти — с мен! — И пришпори коня си.

Видя напред, че арапаят Преда, поел с двете кохорти, вече дава команда на бойците да тичат.

Пред тях се извиси мучене на изплашени волове и рев на мулета, тъжни и безпомощни над грохота на касапницата. Падаха палатки, откъснати въжета плющяха във въздуха. Хора бягаха от лагера, тичаха с все сила на север…

… където ги очакваше оулска засада. Надигнаха се от високите треви. Стрели и копия засвистяха във въздуха. Западаха тела, диваците нададоха бойни викове и се втурнаха напред с копия, брадви и мечове.

„Нищо не може да се направи за тях… Трябва да спасим запасите си…“

Препуснаха с все сила към редицата болнични палатки.