Вихърът на Жътваря

През годините на ледерийското си образование Ян Товис беше разбрала как появата на „заклинателите“ — или магьосниците и вещиците — всъщност е регрес при шейките, връщане назад от истинското познание за бога, който беше брегът. Хитрост и светска амбиция, криенето на святото познание от онези, които така и няма да бъдат инициирани — тези неща не бяха по волята на брега. „Не, само онова, което са искали магьосниците и вещиците.“

„Ноктестите ръце и крака всъщност са само иконични.“

Но силата идваше с демонската кръв. И всяко дете, родено с такава сила и оставено да оцелее, биваше инициирано — и тази сила ставаше изключителна.

Ледериите в своето завоевание над шейките бяха извършили погром над Сборището.

И се бяха провалили.

С цялото си същество Ян Товис съжаляваше, че не бяха успели.

Шейките бяха свършили като народ. Дори войниците от нейната част — всеки подбран грижливо през годините въз основа на шейкските останки в кръвта им — всъщност бяха повече ледерии, отколкото шейки. В края на краищата тя не бе направила много, за да събуди кръвното им наследство.

„Но все пак ги избрах, нали? Исках верността им, извън онази, която всеки ледерийски войник проявява към своя или своята Атри-Преда.“

„Признай си го, Здрач. Сега ти си кралица и тези войници — тези шейки — го знаят. И това е, което търсеше в дълбините на своята амбиция.“ Сега явно трябваше да се изправи лице в лице срещу истината за тази амбиция, раздвижването на знатната й кръв — търсенето на полагащото й се превъзходство, на правото й. Вече не беше Здрач — беше Сумрак.

„Какво е довело брат ми на брега? Като шейк ли е яздил насам, или като ледерийски Оръжейник на Дреш-Преда?“ Усети, че не може да повярва на собствения си въпрос. Знаеше отговора, той се забиваше като нож в душата й. „Брегът е сляп…“

Продължиха да яздят в тъмното.

„Никога не сме били като нереките, тартеналите и другите. Можехме да вдигнем армия срещу нашествениците. Вярата ни в брега не съдържа голяма сила, защото е вяра в променливото, в превращението. Бог без лице, но с всякакво лице. Нашият храм е ивицата пясък, където се води вечната война между суша и море, храм, който се вдига само за да рухне. Храм на звук, на мирис, на вкус и сълзи на върха на пръста.“

„Сборището ни изцеряваше рани, очистваше болести и убиваше бебета.“

„Тартеналите гледаха на нас с ужас. Нереките избиваха народа ни из горите. За фередите ние бяхме детекрадци в нощта. Оставяха ни комати хляб по пъновете, все едно сме врани.“

„На този народ, на тези шейки… сега съм кралица.“

И мъжът, който трябваше да е нейният съпруг, я чакаше. На Острова.

„Блудния да ме вземе, нямам сили за това.“

Конските копита зацапаха през локви — наближаваха брега. Напред сушата се извиси отново — стара някаква граница на прилива, широк вал от огладени камъни и чакъл в песъчливата глина — глината, която се превръщаше под тежестта на времето в шисти, прошарени от камъни. В тези шисти човек можеше да намери раковини, фрагменти от мекотели, доказателство за многобройните победи на морето.

Дърветата тук бяха по-редки, огънати от вятъра, който тя все още не можеше да усети на лицето си — безветрие, което я изненада, предвид сезона. Мирисът на брега тежеше във въздуха, неподвижен и душен.

Забавиха ход. От невидимото все още море нямаше нито звук, нямаше го дори шепота на леките вълни. Сякаш светът от другата страна на хребета беше изчезнал.

— Тук има следи — каза един от войниците, когато спряха над склона. — Ездачи. Движат се покрай брега, на север и на юг.

— Все едно, че преследват някого — отбеляза друг.

Ян Товис вдигна облечената си в метална ръкавица ръка.

Коне на север. Яздеха в тръс, към тях.

Поразена от внезапен, почти суеверен страх, Ян Товис рязко свали ръка и войниците й извадиха мечовете. Тя посегна за своя.

Първият от ездачите се приближи.

Ледериец.

Ян Товис издиша облекчено.

— Стой, войник!

Неочакваната команда явно стресна ездача и тримата зад нея. Копита застъргаха по чакълестия бряг.

Снаряжени бяха като за бой — плетени ризници, черните пръстени лъщяха, забралата на шлемовете бяха спуснати. Водачът им държеше брадва с дълга дръжка. Тези зад него стискаха пики с широки назъбени остриета все едно бяха тръгнали на лов за глиган.

— Аз съм Атри-Преда Ян Товис.

Водачът кимна и отвърна:

— Йедан Дериг. Оръжейник. Цитаделата Боарал.

Тя се поколеба.

— Страж.

— Сумрак — отвърна той. Макар и в тъмното виждам, че си ти.

— Трудно ми е да го повярвам — ти избяга…

— Избягах ли, кралице?

— От Дома на нашата майка, да.

— С баща ти не се разбирахме, Сумрак. Ти едва беше проходила, когато те видях за последен път. Но това е без значение. Сега виждам в лицето ти онова, което видях тогава. Не мога да го сбъркам.

Тя въздъхна и слезе от коня.

Другите я последваха. Йедан кимна и двамата с Ян Товис се отдалечиха малко. Застанаха под най-високото дърво близо до хребета — съсухрен бор. Заваля лек дъжд.