Вихърът на Жътваря

— Родих се като глупаво момче на много богати благородни родители. — Обикновено това бяха първите думи, които казваше на всеки, с когото се запознаеше. Следващите бяха: — Затова и станах войник, за да мога да съм си с такива като мен. — Скоро след това разговорите замираха, което го натъжаваше.

Обичаше да си поговори с другите отдельонни магове, но дори и с тях не можеше да изрази дълбоката си до костите любов към магията.

— Мистерия — казваше той и кимаше, — мистерия, нали? И поезия. Това е магията. Мистерия и поезия, така казваше майка ми на брат ми, когато се шмугваше в леглото му в нощите, когато баща ми беше някъде другаде. — Живеем в мистерия и поезия, скъпи — казваше му, а аз трябваше да се преструвам на заспал, защото надигнех ли се, тя щеше да ме набие много лошо. Обикновено не го правеше това, с юмруците, искам да кажа. Повечето ми възпитатели го правеха, тъй че на нея не й се налагаше. Но аз се надигнах и това я побърка. Домашният лечител каза, че едва не съм умрял онази нощ — и така научих за поезията.

Чудото на магията беше най-голямата му любов, може би единствената засега, макар да беше сигурен, че един ден ще срещне съвършената си любов. Хубава жена и глупава колкото него. Все едно, другите магове обикновено го зяпаха, докато дърдореше, а той го правеше, когато се изнервеше. Дърдореше и дърдореше. Понякога някой маг просто ставаше, прегръщаше го и си отиваше. Веднъж един магьосник, на когото говореше, просто се разплака. Това го беше изплашило.

Беседата на капитана с взводните магове свърши с него, втори в редицата.

— Откъде си, Бийк, та толкова си убеден, че си глупав?

Не беше много сигурен какво означава този въпрос, но се постара да отговори.

— Роден съм във великия град Кюон на Кюон Тали в Малазанската империя, която империя се управлява от една императрица и е най-цивилизованото място на света. Всички възпитатели ме наричаха глупак, а те би трябвало да знаят. А и никой не им възразяваше.

— И кой те научи на магия?

— Имахме една вещица Сети, поддържаше конюшните. В селското имение. Тя казваше, че за мен магията е единствената свещ в тъмнината. Единствената свещ в тъмнината. Казваше, че мозъкът ми е угасил всички други свещи, за да може тази да свети по-ярко и по-ярко. Затова ми показваше магията, първо по сетския начин, който познаваше най-добре. Но по-късно все намираше други слуги, други хора, които знаеха другите видове. Лабиринти. Така ги наричаха. Различно оцветени свещи за всеки от тях. Сиво за Мокра, зелено за Рюз, бяло за Гуглата, жълто за Тир, синьо за…

— А умеещ ли да използваш Мокра?

— Да. Искате ли да ви покажа?

— Не сега. Трябва да дойдеш с мен — отчислявам те от отделението ти, Бийк.

— Добре.

— Двамата с теб ще пътуваме заедно, отделно от всички други. Ще яздим от част на част.

— Ще яздим? На коне?

— Можеш ли?

— Кюонските коне са най-добрите коне на света. Ние ги отглеждахме. Беше почти като друга свещ в главата ми. Но вещицата каза, че това е друго, защото съм бил роден с него и ездата била в костите ми като писмо с черно мастило.

— Мислиш ли, че ще можеш да откриваш другите отделения, въпреки че ще използват магия да се крият?

— Да ги откривам? Разбира се. Аз надушвам магията. Свещта ми мига и се накланя натам, откъдето идва магията.

— Добре, Бийк, вече си назначен към капитан Фарадан Сорт. Избрах те от всички останали.

— Добре.

— Взимай си багажа и тръгвай след мен.

— Докъде?

— Все едно, че си вързан за оръжейния ми колан, Бийк. А, на колко години си, между другото?

— Загубих им броя. Бях на трийсет, но това беше преди шест години, тъй че повече не знам.

— Лабиринтите, Бийк — за колко свещи знаеш?

— О, много са. Всичките.

— Всичките?

— Имахме един ковач, полуфенн, през последните ми две години, и веднъж той ме помоли да ги изброя, и аз ги изброих, а после той каза, че били всичките. Каза: „Това са всичките, Бийк.“

— Друго какво каза?

— Почти нищо, само ми даде този нож. — Бийк потупа тежкия нож на бедрото си — и ми каза да бягам от дома. Влез в малазанската армия, за да не те бият повече, че си глупав. Бях година по-малко от трийсет, когато избягах, и оттогава не са ме били. Никой не ме харесва, но не ме бият. Не знаех, че в армията е толкова самотно.

Тя го загледа съсредоточено, както го гледаха повечето хора, след което попита:

— Бийк, никога ли не си използвал магията си, за да се защитиш или да отвърнеш на удар?

— Не.

— Виждал ли си оттогава родителите си или брат си?

— Брат ми се самоуби, а родителите ми умряха — умряха в нощта, когато се махнах. И възпитателите също.

— Какво стана с тях?

— Не знам — призна Бийк. — Само им показах свещта си.

— Правил ли си го оттогава, Бийк? Да си покажеш свещта?

— Не цялата, не цялата светлина. Ковачът ми каза да не го правя, освен ако нямам избор.

— Като последната нощ със семейството и възпитателите ти?

— Като онази нощ, да. Бяха заповядали да набият ковача с камшик и да го прогонят, нали, защото ми е дал този нож. А после се опитаха да ми го вземат. И изведнъж се оказа, че нямам избор.