Вихърът на Жътваря

Тъй че тя каза, че ще ходят отделно от другите, но ето ги сега, тътреха се с останалите и насекомите го хапеха, особено по тила, и се пъхаха в ушите му и в носа, и той осъзна, че нищо не разбира.

Но тя беше тука, до него.

Взводът стигна до някакъв остров в блатото, обкръжен от черна вода. Беше кръгъл и когато се изкатериха на него, Бийк видя покрити с мъх отломки.

— Тука е имало сграда — каза един от войниците.

— Джагът — извика Бийк, изведнъж възбуден. — Омтоуз Феллак. Без пламък обаче, само мирис на вощеница. Цялата магия се е изцедила и тя е направила това блато, но не можем да останем тук, защото под камъните има тела и призраците им са гладни.

Всички го бяха зяпнали. Той наведе глава.

— Съжалявам.

Но капитан Фарадан Сорт сложи ръка на рамото му.

— Няма за какво, Бийк. Тези тела… Джагъти ли са?

— Не. Форкрул Ассаил и Тайст Лиосан. Били са се на развалините. По време на така наречените Справедливи войни. Тук е било само малка схватка, но не е оцелял никой. Избили са се едни други, а последната останала е имала дупка в гърлото и кръвта й е изтекла точно където стои Юмрукът. Била е Форкрул Ассаил и последната й мисъл е била как победата доказала, че те са правите, а врагът — не. И тогава умряла.

— Това е единствената суша наоколо — каза Юмрук Кенеб. — Може ли някой маг тука да прогони призраците? Не? Дъх на Гуглата. Бийк, какво могат да ни направят, между другото?

— Ще ровят в мозъците ни и ще ни накарат да си мислим ужасни неща, тъй че накрая всички да се избием едни други. Това им е на Справедливите войни — те никога не свършват и няма да свършат, защото Справедливост е слаб бог с твърде много имена. Лиосаните са го наричали Серканос, а Ассаил го наричали Ринтан. Все едно, на какъвто и език да говорел, поклонниците му не можели да го разберат. Загадъчен език, затова няма никаква сила, защото всичките му поклонници вярвали в погрешните неща — неща, които просто си измисляли и никой не можел да се съгласи, и затова войните не свършват никога. — Бийк замълча и огледа застиналите лица около себе си. — Не знам, може би ако поговоря с тях… Да призовем един и може да поговорим с него.

— Не мисля, че идеята е добра, Бийк — каза Юмрукът. — Ставайте, войници. Продължаваме.

Никой не възрази.

Фарадан Сорт придърпа Бийк настрана.

— Сега ги оставяме. В коя посока според теб ще се измъкнем най-бързо?

Бийк посочи на север.

— Колко е далече?

— Хиляда крачки. Там е краят на стария Омтоуз Феллак.

Тя се загледа към Кенеб и отделенията му, които вече слизаха от острова и цапаха право на запад.

— Колко им остава на тях, като тръгват натам — на запад, имам предвид?

— Може би хиляда и двеста крачки, ако не нагазят в реката.

Тя изсумтя.

— Двеста крачки в повече няма да ги убият. Добре, Бийк, на север да бъде. Води.

— Да, капитане. Можем да използваме стария път.

И тя се засмя. Бийк не разбра защо.

Имаше един звук във войната, който идваше по време на обсади, няколко мига преди да започне щурмът на стените. Струпаните магарета, балисти и катапулти изригваха в единствен залп. Огромните заряди поразяваха стени и сгради, извисяваше се хаотичен фонтан от пръскащи се камъни и тухли, натрошени плочи и рухващи покриви. Самият въздух потръпваше, присвит сякаш от ужас пред насилието.

Сержант Корд стоеше на носа, приведен срещу свирепия леден вятър, и мислеше за този звук, докато се взираше в кипящите ледени грамади, връхлитащи в пролива. Като срутващ се град, с огромни цепещи се късове, надвиснали над доскорошния разлив Фент в мигновено безмълвие, докато грохотът на сътресението връхлиташе над белогривите морски вълни. Мътни сребристи облаци, парцали разпенена вода…

— Планински хребет в предсмъртния си гърч — измърмори до него Иброн.

— Бойни машини, разбиващи крепостна стена — контрира Корд.

— Замръзнал щорм — каза Лимп зад него.

— Бъркате всички — намеси се с тракащи зъби Кръмп. — Като… падащи ледени парчета е.

— Това е… просто зашеметяващо, Кръмп — каза ефрейтор Шард. — Ти си проклет от Гуглата поет. Не мога да повярвам, че Нередовните на Мот изобщо са позволили да ги напуснеш. Не, наистина, Кръмп. Не мога да го повярвам.

— Е, не че имаха някакъв избор — отвърна високият кривокрак сапьор и се потърка енергично по брадичката. — В смисъл, напуснах, докато никой не гледаше. Отключих белезниците с рибешки гръбнак — все едно, не можеш да арестуваш Висш маршал. Непрекъснато им го казвах. Не можеш. Не е редно.

Корд се обърна към ефрейтора си.

— Успя ли да говориш със сестра си? Уморява ли се от задържането на всичко това? Не можем да разберем. Уидършинс дори не знае как го прави, тъй че не може да помогне.

— Нямам отговори за теб, сержант. Тя и с мен не говори. Не знам — не изглежда уморена, но тя напоследък и почти не спи. Не мога да я позная Синн напоследък. От Ю’Гатан насам все едно е друга.

Корд помисли малко и кимна.

— Уидършинс го връщам. Адюнктата сигурно дебаркира вече.