Вихърът на Жътваря

Може би точно това бяха чертите на Тайст Андий. „Интровертни и лишени от интроспекция. Мракът в кръвта. Химери, дори към самите себе си.“ Искал бе да обича трона, който бяха бранили, този, заради който загина Андарист, и бе повел без колебание подчинените си в тази дивашка битка. Навярно с искрена жар дори.

„Жажда за смърт. Колкото по-дълго живееш, толкова по-нищожен е този живот. Защо е така?“

Но това щеше да е интроспекция, нали? Твърде изтощителна задача, да търсиш отговора на такива въпроси. По-лесно е просто да изпълняваш заповеди на други. Друга черта на расата му ли беше това удобство да изпълняваш? Ала кои изпъкваха сред Тайст Андий като символи на почит и преклонение? Не млади воини като Нимандър Голит. Не коварната Фаед и злите й амбиции. „Аномандър Рейк, който си отиде. Андарист, брат му, който остана. Силхас Руин — ах, какво семейство!“ Уникално, от котилото на Майката, несъмнено. По-нашироко живееха тогава, във величава драма. Животи, напрегнати и бръмчащи като тетива, суровостта на истината във всяка тяхна дума, жестоките реплики, които ги разделяха, след като нищо друго не можеше. Дори отвръщането на Майката Тъма. Ранните им животи бяха поеми с епично величие. „А ние? Ние сме нищо. Размекнати, притъпени, объркани и с размътени умове. Изгубили сме своята простота, чистотата си. Ние сме Мрак без загадка.“

Сандалат Друкорлат — която бе живяла в онези древни времена и трябваше да скърби в душата си за падналите Тайст Андий — сега се обърна и с жест прикани оцелелите от Дрифт Авалий да я последват. На палубата — „Имаш коса, Нимандър, с цвета на звездна светлина“ — да погледнат това мизерно пристанищно градче, което щеше да е техният дом за следващата малка вечност, според изсъсканите от Фаед думи.

— Затвор е бил този остров. Пълен с изнасилвачи и убийци. — Внезапен блясък в очите, сякаш търси нещо, след това го дари с онази бърза усмивка, която повече приличаше на зъбене, и рече: — Добро място за убийство.

Думи, които преди хилядолетия сигурно щяха да отприщят гражданска война или нещо по-лошо, гнева на самата Майка Тъма. Думи, които почти не засегнаха хладния отклик на неговото безразличие.

— Имаш коса, Нимандър, с цвета на… — Но последното замря.

„Дрифт Авалий. Нашият собствен остров затвор, където научихме за умирането.“

„И ужасната цена на следващото.“

„Където научихме, че няма място за обич на този свят.“

14.

Взех каменната купа

в двете си ръце
и изсипах времето си
на земята
удавих окаяни твари
нахраних тревите
слънцето стоеше
и гледаше отгоре
докато не заличи петното.

Видях в купата

хиляда пукнатини
погледнах назад
откъдето дойдох
и видях диря, зелена
с изгубени спомени
който направил е тази купа
бил е глупак но още по-голям
бе този който я носеше.

Каменна купа

Фишер кел Тат

Затлачената ивица лед бе минала през низ от топежи и замръзвания и повърхността й бе станала пъпчива и грапава като безцветна кора на някое гигантско паднало дърво. Вятърът, ту топъл, ту студен, стенеше с хора на скръбни гласове през тази нащърбена повърхност и на Хедж му се струваше, че с всяко изхрущяване на ботуша му някой самотен глас заглъхва завинаги. Тази мисъл го караше да се чувства мрачно, а пъстрата смет, осеяла равнината от лед и зърнест сняг, само правеше нещата още по-лоши.

Останки от животи на Джагът, показваха се бавно на повърхността като камъни в селска нива. Ежедневни вещи, свидетелство за цял един народ — стига само да можеше да ги проумее, да сглоби в едно всички тези разпръснати късове. Призраците, вече вярваше той, живееха в състояние на вечна обърканост, пътят пред тях беше безкраен, осеян с безсмислена шлака — истините за живота за тях бяха тайни, физичността на нещата — отнета завинаги. Един призрак можеше да посегне, но не можеше да докосне, можеше да мести неща, но не и да бъде местен от тях. Някаква дълбока същина на съпричастие беше изчезнала… но не, съпричастие не беше подходящата дума. Той можеше да усеща все пак. Също както усещаше, докато беше жив. Чувствата плуваха във води — и плитки, и дълбоки. Осезателното съпричастие може би беше по-близо до смисъла, който търсеше. Утешението на взаимната съпротива.

Пожелал си беше тази форма, това тяло, в което обитаваше сега, което крачеше тежко покрай сбръчкания одушевен труп на Имрот. И сякаш бе в състояние да постигне някакъв вид физическа цялост с всичко, което го заобикаляше — като хрущенето под стъпалата, — но вече се чудеше дали тази цялост не е измамна, дали вдигането на някой чиреп от древно счупено гърне не е всъщност вдигане на неговия призрак. Но за това разкритие очите му бяха слепи, усещанията за допир и звук бяха заблуди и той самият се чувстваше изгубен като ехо.