Вихърът на Жътваря

Онрак сега се усмихваше. Внезапен изблик на искрено удоволствие, което не само отнемаше дъха на Трул — а и често пълнеше очите му със сълзи, признаваше си той, — но можеше да накара дори и Бързия Бен да замълчи. Мрачното лице на чародея изведнъж започваше да издава нескрито удивление, онзи израз, който би могъл да има добронамерен възрастен, загледан в игра на дете.

Всичко у този Имасс приканваше към приятелство, сякаш самата му усмивка правеше магия, заклинание, на което безрезервната вярност бе единственият отговор. На това обаяние Тайст Едур и не искаше да се съпротивлява. „Онрак в края на краищата е единственият брат, когото избрах.“ Но едурът забелязваше на моменти блясък на подозрителност в очите на малазанския чародей, сякаш Бързия Бен се задържаше на ръба на някаква вътрешна пропаст, спускане към нещо, на което заради самия си нрав не можеше да се довери изцяло.

Трул не изпитваше безпокойство. Разбираше ясно, че Онрак не си играе със спътниците си. Беше дух, върнал се в себе си, дух, излязъл от призрачно място — и призраци повече не го гнетяха. „Умрял в демоничен кошмар. Прероден в рай. Онрак, приятелю, ти си избавен и го знаеш с всяко свое сетиво — с допира си, с взора си, с мириса на земята и с песните на дърветата.“

Предната вечер се беше върнал от обиколка из гората с парче обелена дървесна кора. На нея имаше бучки ронлива жълта охра. По-късно край огъня, докато Бързия Бен готвеше останалото им месо от сърната, която Онрак беше убил в гората преди два дни, имассът стри бучките на прах и с помощта на слюнка и мас я направи на жълта паста. Докато го правеше, си тананикаше песен, провлечено и колкото носово, толкова и с глас. Обхватът, също като гласа му при говорене, беше странен. Като че ли беше способен да поддържа два различни тона, един висок, другия нисък и плътен. Песента свърши, щом свърши и работата. Последва дълга пауза. След това, когато започна да маже лицето, шията и раменете си, Онрак запя друга песен, този път в бърз ритъм, отчетливо и бързо като сърцето на бягащ звяр.

Когато и последната мазка боя покри кехлибарената му кожа, песента спря.

— Богове подземни! — ахна Бързия Бен с ръка на гърдите. — Сърцето ми направо ще изскочи от гръдния кош, Онрак!

Имассът го погледна с кротките си тъмни очи.

— Често са те гонили. В живота ти.

Бързия Бен отвърна с гримаса и кимна.

— Все едно че е било преди много и много години.

— Песента има две имена. Анкор Раела и Алиш Раела. Вълчата песен и Еленовата песен.

— А, навикът ми да преживям най-сетне бе разкрит.

Онрак се усмихна.

— Един ден трябва да станеш вълк.

— Може и да съм станал вече — отвърна след кратко мълчание Бързия Бен. — Виждал съм вълци — тук е пълно с тях в края на краищата. Онези дългокраките, с малките глави.

— Ай.

— Ай, да. И са адски плашливи. Бас слагам, че не скачат да убиват, докато шансът не е изцяло на тяхна страна. Най-лошият вид играчи всъщност. Но е много добро за оцеляване.

— Боязливи са — каза Онрак. — Но любопитни. Тази глутница ни следи вече от три дни.

— Харесва им да глозгат жертвите ти — оставят на теб да поемеш всички рискове. Сделката е изгодна за тях.

— Досега нямаше големи рискове — каза Онрак.

Бързия Бен погледна Трул и поклати глава.

— Онзи планински овен или както там го наричаш не само те нападна, Онрак, но те хвърли във въздуха. Мислехме, че ти е счупил всичките кокали, а пък тялото ти си е съвсем ново при това.

— По-голяма плячката — по-висока цената — отвърна Онрак и се усмихна. — Както при хазарта, нали?

— Абсолютно. — Магьосникът наниза месото на шиша. — Исках да кажа, че вълкът е еленът, докато нуждата не наложи друго. Ако шансът е много лош, вълкът бяга. Въпрос е на преценка на времето, на избор на подходящия момент за бягане или стоене на място. Колкото до онези вълци, които ни следват, според мен те досега просто не са виждали същества от нашия вид…

— Не, Бързи Бен. Обратното е вярно — каза Онрак.

Трул изгледа приятеля си и попита:

— Не сме ли сами тук?

— Ай знаят как да ни преследват. Да, любопитни са, но също така са и умни, и помнят. Преследвали са Имасс преди. — Вдигна глава и подуши шумно във въздуха. — Близо са тази нощ. Привлечени са от песента ми, чували са я преди. Ай знаят, виждате ли, че утре ще ловя опасен дивеч. И когато дойде мигът на убийството… е, тогава ще видим.

— Колко точно опасен? — попита Трул, изведнъж притеснен.

— Има една котка, емлава — днес влязохме в територията й, намерих драсканото по дървета и камък. Мъжкар, по миризмата на пикнята. Днес ай са по-изнервени от обичайното, защото котката ще ги убие при всяка възможност, а напада от засада. Но аз ги успокоих с песента си. Намерих Тог’тол — жълта охра — в края на краищата.

— Щом вълците знаят, че сме тука, с котката как е? — попита Бързия Бен, без да откъсва очи от капещото над пламъците месо.

— Той знае.

— Е, просто страхотно, Онрак. Май ще трябва да си приготвя няколко вътъка тогава. Изтощително е, знаеш ли.

— Няма нужда да се притесняваш, като изгрее слънцето, магьоснико. Котката напада нощем.