Владетелят на ада

- Всички го искаме. Нека Били си блъска главата с него. Ако изобщо може да бъде намерен, само ФБР може да го открие.

Четирима агенти вече ги чакаха при дърветата. Бяха с униформени якета на ФБР. Водачът на групата беше висок чернокож мъж с късо подстригана коса.

- Били, познаваш Дик Линкълн - каза Маккърди. - Това са Фостър, Кравиц и Шеридан. Какво откри, Дик?

- Следи от автомобилни гуми. Водят до ей онзи дъб. - На шосе 501 следите се губят. Взехме отпечатъци.

Отидоха до дъба - старо дърво с дълбока вдлъбнатина в основата на стъблото.

- В пръстта има малка вдлъбнатина, ей тук. Предполагам, че е използвал статив, седнал е в тази вдлъбнатина и е изчакал момента за стрелба.

- Някакви гилзи? - попита Хардистан.

Линкълн поклати глава.

- Вероятно си ги е прибрал.

- Мислите ли, че човек може да се побере тук? — попита Маккърди и посочи вдлъбнатината в основата на дъба.

Линкълн се наведе и провери.

- Има някакви влакънца. Нещо тъмно е, или синьо, или черно... - Той млъкна и присви очи.

Джон Наш бе извадил стоманена ролетка и проверяваше дълбочината на един отпечатък.

- Адидас - каза накрая той. - Доста износени. - Заобиколи дървото и огледа следите от гумите, като измери и тяхната дълбочина. - „Гудиърс“. Нови. На по-малко от пет хиляди мили. Обикновени като мухи. - Той вдигна някакво парче кал с отпечатък. - Има малък белег. Като че ли е прегазил някаква счупена бутилка.

Шеридан бе застанал пред дървото и оглеждаше линията на стрелбата през бинокъл.

- Според мен е хиляда и двеста метра, че и отгоре - каза той.

- Някой да ми даде найлонова торбичка - каза Линкълн. Кравиц му подаде една и Линкълн пъхна ръка в кухината, после измъкна с торбичката фотография пет на седем инча и кабърче в нея. Хардистан пое торбичката и я вдигна срещу светлината. Представляваше размазана фотография, очевидно дигитализирана, на мъж, който гледа към камерата, засенчил очите си срещу слънцето.

- Уолър е - заяви той. - Стрелецът явно е използвал фотографията, за да е сигурен, че е попаднал точно на целта.

- Вижте на гърба, сър - каза Линкълн.

Хардистан обърна торбичката. Всички се втренчиха върху цифрите на гърба на снимката: 2-3-13.

- Кучи син! Кучи син! Всеки път, само да обърнем гръб, и тия копелета се изгаврят с нас - задъха се Файърстоун.

Флахърти огледа внимателно снимката и каза;

- Зад трактора не се виждат дървета.

- Е, и? - попита Вейл.

- Значи фотографията е била снимана отгоре, доста отвисоко, ако се съди по качеството на изображението. Стрелецът е открил Уолър от въздуха.

- Добре. Искам да разгледате целия район под микроскоп, Флойд - нареди Хардистан. - Искам отпечатъци от автомобилни гуми, от подметки, влакна, косми, всичко. Искам пълно претърсване на всяка писта в радиус сто мили. Проверете мотелите, колите под наем, бензиностанциите, всичко. Тръгнете от врата на врата, чукайте по всички къщи, хамбари, силози, складове. Все някой ще е видял самолета.

Файърстоун се отдели от групата, леко наведе глава на една страна, после погледна на север и попита:

- Чувате ли нещо? — Всички се вслушаха и го чуха.

- Имаме ли хеликоптер в района, Флойд? - попита Хардистан.

- Още не. Два са на път.

- Е, значи си имаме компания.

Хеликоптерът се изви над дърветата и закръжи над тях. Обезопасен с колани, един оператор се бе провесил през отворената врата и снимаше с камера. Зад него, над рамото му, Вейл видя познато женско лице и мигом обърна гръб на камерата.

- Валери Азимур от WWN - каза той.

- Закъсня - каза му Файърстоун. - Току-що стана световноизвестен.

В пет сутринта на същия ден, както винаги, Еди Максуел пристигна в мозъчния център на „Уърлд Уайд Нюз“. Беше едър мъж, с отпуснато и сбръчкано лице, отразяващо грубия и безразборен живот, който бе водил. Закрачи покрай редицата компютри на така наречената платформа, като проверяваше върху какво работят репортерите. След това провери голямата карта, която покриваше едната стена на залата и показваше с различно оцветени светлини местата, където работеха репортерите и видеооператорите и къде се намираха фургоните със сателитните антени. В червено светеха местата, откъдето изскачаха новини. После тръгна към офиса си - един стъклен мехур в ъгъла, който му осигуряваше панорам- на гледка на новинарската зала, оживена дори и в този ранен час. Точно срещу него, в противоположния ъгъл, се намираше студиото за главните новини, едно от трите на етажа.

Това беше сърцето на новинарския отдел - тук се приемаха слухове и доклади по телефона, пишеха се нови планове за деня, задаваха се теми за репортажи на журналисти и се вземаше решението за ключовата новина.

Максуел смъкна палтото си и спортното яке, захвърли ги на един стол, наля си кафе, сложи му половин лъжичка захар, взе си кутия гроздов сок от хладилника, дръпна капачката и седна на огромното си бюро.