Владетелят на ада

- Извличам определено удовлетворение от нея. Колкото по-трудна е задачата, толкова е по-приятно изпълнението. Не вземам всякаква работа, както знаете. Обичам мисълта, че с това, което върша, допринасям нещо за обществото.

- Възхищавам се на рационализма ви.

- Нека ви кажа нещо. Не споделям възгледите на Генерала. Армията ми даде хляб и ме научи на занаят, и то както подобава. Нямам нищо против правителството. Но ако Генерала иска нещо да се направи, аз го правя. Дължа му го. Винаги ще му го дължа.

- Лоялността е възхитителна добродетел.

- Вие не сте ли лоялен към него?

- Споделям доктрината му.

- Искате да ви пръснат задника нейде из шибаните монтански планини ли?

- Нещата може и да не се развият по този начин.

- Да, знам. Всички ще почнете да се укривате по планините и да правите партизански набези върху супермаркети и бензиностанции, и ще бесите съдии, и ще разстрелвате горски надзиратели.

- Това ще събуди нацията. Нещата в тази страна трябва да се променят. Не можем да оставим негрите и евреите да я закопават в калта.

- Аз не се оплаквам, отче. Нещата ми вървят много добре. Мога дори и да се пенсионирам.

- Да се надявам, че ще имате време за още една задача.

- Предизвикателна ли е?

- Да, мисля, че отговаря точно на критериите ви.

- Кой е целта?

- Нали гледате телевизия?

- Доста повече от вас.

И двамата избухнаха в смях.

- Добро попадение - произнесе Авраам. - Познато ли ви е името Мартин Вейл?

- Адвокатът, който беше с Хардистан в Охайо. Не е ли на служба в Министерството на правосъдието?

- Той е заместник генерален прокурор на САЩ, ако бъдем точни. Специален обвинител. Насочил е тежката си артилерия срещу Светилището. Това не е ли достатъчно предизвикателно за вас?

- Звучи ми обещаващо. Вие, предполагам, сте наясно, че ако го отстраните, на мястото му ще дойдат други.

-      Не, той е единствен, Магьоснико.

- Вие го познавате?

- Да кажем, че пътищата ни са се пресичали.

Авраам извади от джоба си ключ и го сложи на облегалката на стола си.

- Тук има гардеробче със секрет. Намира се в първата банка, след като излезете от помещението за прибиране на багажа. В него има папка с документи за Вейл. Изрезки от вестници, статии, видеозапис. Той живее в една надстройка в центъра на Чикаго, но една от статиите споменава за уединена вила, където обича да си отдъхва. Лошото е там, че никой не знае къде е.

-      Не бих нарекъл това проблем. Нали намерих онзи... как му беше името?

- Вие сте абсолютен гений. Това е причината сега да съм тук и да разговарям с вас.

- Той сигурно има доста голяма охрана.

- Двама или трима агенти на ФБР по всяко време на денонощието. Това притеснява ли ви?

- Разбира се, че не. Добирането до него няма да представлява проблем. Проблемът е измъкването след свършване на работата. Винаги е така.

- Сигурен съм, че ще го намерите.

-      О, да. Колко е тарифата този път?

- Сто бона. Обичайното уреждане. Половината депозирана в банката ви преди денят да приключи, другите петдесет след свършване на работата. Справедливо е, напи?

-      Ако това е сумата, която може да си позволи Генерала, значи е справедливо.

- Не че съм много любопитен, но колко бихте взели нормално за такава работа.

- 0, вероятно за по-малко от четвърт милион едва ли бих си мръднал и пръста.

-      Може би ще се откажете от другите петдесет като благотворителна вноска.

- Много смешно.

- Значи мога да кажа на Генерала, че работата е уредена?

- Ще ми трябват два дни.

- Разбирам. Това е страшно належаща работа. Уикендът наближава. Той по всяка вероятност ще отскочи да си отдъхне във вилата.

- Ще бъде направено по възможно най-бързия начин.

- Генерала ще бъде във възторг.

- Добре. А сега ще ви помоля да изчакате тук само пет минути, докато си отида.

Ръката на Удбайн се протегна между седалките и захлупи ключа от гардеробчето.

- Желая ви късмет, когато дойде Апокалипсисът.

И си тръгна.

Авраам изчака няколко секунди и носле леко се извърна, взирайки се крайчеца на окото си. Всичко, което видя, беше един прегърбен старец в палто, дълго до коленете, който се отдалечаваше към главния терминал.

28.

Къщата беше двуетажна, от червени тухли, с широка предна веранда. Намираше се на една тиха уличка в малко селце, известно с местния си хотел, „Странноприемницата на краля“, който сега предлагаше легло и закуска, но навремето бе дал приют на Джордж Вашингтон. Това беше къща извън времето и пространството, от ера, когато хората никога не са заключвали вратите си и никой не е чувал за стрелба по хора от бясно движещи се коли. Пощенската кутия беше с грижливо направен надпис:

Полковник Скот и Г-жа Барбара Граймс

Хоторн Авеню, № 424

Латимор паркира колата, излезе и закрачи по дългата алея към входната врата. Отвори му приятна жена към петдесетте.

- Госпожа Граймс? - попита Латимор.

- Госпожа Граймс почина преди две години - каза тя.

- Аз съм Алис, икономката на полковника.

Латимор й показа удостоверението си за самоличност.

- Казвам се Харисън Латимор, от кабинета на генералния прокурор на САЩ. Имам уговорена среща с полковника.

- Да, господин Латимор, той ви очаква. Заповядайте.