Владетелят на ада

Тя го поведе през тесен коридор, който извеждаше в обляна от слънце стая. С вътрешна стълба към втория етаж. Една френска врата водеше към терасата. Стените бяха покрити с фотографии на Граймс — добре сложен мъж с кестенява коса, в компанията на войници и група офицери в джунглата.

Жената отиде до прозореца и спусна дантелените завеси; пръстените издрънчаха по бронзовите пръти.

- Полковникът има проблем с очите - каза тя. - Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.

Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:

- Полковник! Имате гостенин.

-      Да не е Джери? - попита изтънял дрезгав глас.

- Не, полковник, непознатият е.

-      Непознатият! Добре, веднага слизам.

Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.

- Имате гостенин, полковник Чарли - каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за се срещне с вас.

- 0 - продума полковникът немощно, - благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. - Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. - Вашингтон значи? Да не сте от армията?

- Не, сър - отвърна Латимор. - Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.

- Аха, много важна клечка значи.

- Не съвсем, сър - отвърна с усмивка Латимор.

- Седнете ей там, до прозореца - каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.

- Благодаря, сър.

- Колко е часът, не бихте ли ми казали?

- Три и петнадесет.

Граймс се обърна към Алис.

- Вече мога ли?...

- Щом желаете.

- Може би господин, ааа...

- Латимор. Харисън Латимор.

- Нещо за пиене, господин Латимор? - попита полковникът.

- Благодаря, нищо не искам.

Алис тихо се измъкна от стаята. Старецът присви очи и се загледа през тънките завеси.

- Прилича ми на хубав ден каза той.

- Да, сър.

- Вие сте добре възпитан, млади човече.

- Благодаря ви. Майки ми щеше да е истински щастлива, ако можеше да чуе думите ви.

Алис се върна с бутилка бира и цигара, положена върху салфетка. Полковникът взе бутилката с две ръце, загледа я с почти религиозно чувство, облиза устни, надигна я бавно и отпи дълбока глътка, притвори очи и въздъхна щастливо.

- Снощи гледах един филм по видеото - каза той. - Как се казваше, Алис?

- „Ейс Вентура“.

- Тъп, обаче ме разсмя здравата - каза полковникът и отпи следваща дълбока глътка. - Да ви се намира кибрит?

- Съжалявам, не пуша - отвърна Латимор.

- Браво на вас. Алис?

Тя му запали цигарата със запалка „Зипо“. Той пое много бавно дима, задържа го известно време, после го издуха рязко.

- Полковник Граймс, бих искал да хвърлите един поглед на тази снимка и да ми кажете нещо за хората на нея.

Латимор плъзна фотографията на „Спектър“ по масата. Старецът извади очила без рамки и бавно и грижливо ги закачи върху ушите си. Когато най-после успя да фокусира погледа си върху снимката, целият се разтрепера и я плъзна обратно на Латимор.

-      Не - каза той и пое дълбоко от цигарата си.

- „Не“ какво, сър?

- Не мисля, че си спомням.

- Погледнете още веднъж, полковник. Важно е.

Старецът се усмихна и поклати глава.

- Нищо вече не е важно за мен, синко. А онова, което все пак означава нещо за мен, бих предпочел по-скоро да не си го спомням.

- Моля ви, погледнете още веднъж.

Старецът го изгледа през помътнелите си очи.

- Защо ви е да разравяте всичко това сега? Нека почиват в мир, ако въобще могат.

-      Налага са де разберем колко души от тези на снимката са преживели войната, сър.

- Даже и да са останали живи, аз не бих нарекъл това оцеляване.

- Моля ви, опитайте.