Владетелят на ада

-      Синко, аз съм алкохолик - започна старецът, като си поемаше болезнено дъх на всяко изречение. - На ден ми дават само по една бира и всяка глътка е екстаз. Имам емфизем. Четири цигари на ден, повече, ако успея да си отмъкна. Навремето бях атлет. Сега всяко стъпало на стълбата е смъртоносно препятствие. Навремето пишех стихове, не че бяха кой знае какво, но ми доставяше удоволствие. Сега ръцете ми са толкова разядени от артрит, че едва държа молива. Всяка дума е борба. Навремето обичах една много красива жена, сега съм импо- тент, а тя е мъртва. Защо ми е да съм жив, млади момко? Тялото ми е изгнило, мозъкът ми, дробовете ми, топките ми, всичко ми отнеха, и ето остатъка пред вас. И всички онези млади мъже. Всички онези млади мъже, мъртви в блатата и мръсните реки, или още по-лошо, развратени от мен и такива като мен. Дали съм познавал тези мъже? Аз бях майор в щаба на дивизията, разбира се, че ги познавах всички. Те идваха при мен, някои още деца, и аз ги изпращах в джунглата и никога повече не ги виждах. 0, до ушите ми стигаха истории, всички чуваме разни истории. Словесни кошмари. Какво са вършили. Какво са им правели на тях. Енгстрьом винаги връщаше мъртвите си войници. Защо го е било толкова грижа? Ние изпращахме младите си войници на Енгстрьом и след това служебните им регистри отиваха някъде другаде, после на друго място, после на трето, и накрая свършваха някъде в някакъв кашон, който отиваше в огъня. Млади мъже, воюващи за страната си и после предадени. Изтрити, все едно че не са съществували. Казваха, че това се прави, за да били защитени. Какъв майтап! Това се правеше, за да се сложи най-дебелата ламарина под задника на правителството. Под задника на армията. Да се укрие какво искаше армията от Енгстрьом и какво правеше той в името на патриотизма и любовта към Родината. Какво правеше с душите им. Какво правехме всички ние с душите им.

Той дръпна от цигарата си и продължи.

- Знаете ли, в началото, всеки път, когато изпращах поредното момче там, пишех стихове. Мислех си, че когато всичко свърши, ще се превърне в епична поема за младите мъже, изпълняващи дълга си към Отечеството. И тогава започнаха да се носят историите. И тогава започнах да изпивам по бутилка скоч, докато напиша стиховете. Накрая спрях да пиша и остана само бутилката скоч. И когато един ден дойдоха за кашоните с данните за момчетата, захвърлих поемите в кашона. И ето ме пред вас, млади Харисън, безсилен дори да пусна и куршум в черепа си. Всичките ми спомени са изчезнали, освен най-лошите, и аз си живея с тях, спя с тях, прекарвам си дните с призраците на всички онези млади мъже. Виж ме, синко, не ми е останала дори и една сълза да пророня за тях.

Латимор, зашеметен от ужасяващото признание на стареца, се вгледа в разяденото му лице и си спомни защо беше дошъл и плъзна фотографията обратно.

- Опитайте още веднъж, сър.

Граймс го изгледа втренчено и дръпна отново от цигарата. Беше изпушил около половината; угаси я, внимателно докосна върха, за да се увери, след което я пъхна в джоба на халата си. После се приведе към фотографията.

- Значи не обичаш думата „не“, а?

- Генералният прокурор не обича тази дума, сър.

- Ха, нищо не се е променило.

Той почна да потропва с пръст по лицата от фотографията.

- Шрак. Енгстрьом го наричаше Черния Боби. Това е Мец... Мен...

- Мецингер?

-      Да, Мецингер. Този тук е Джордан. Това тук са Енгстрьом и Дженингс. Този е... а, Уейн. Уейн... Уейн кой беше... Не мога да си спомня фамилията му.

Той продължи да гледа втренчено снимката.

- Един умря - каза Граймс, без да отделя поглед от фотографията.

- Искате да кажете, че някой от тях е бил убит?

- Това беше специалният отряд на Енгстрьом. Спектър Едно. Нищо не можеше да ги убие. Туни, да, сетих се, Уейн Туни. Корав пич от Ню Йорк Сити.

- Този, който не е оцелял ли?

- Вече ви казах, никакви доклади не се пишеха, никаква официална информация не се съхраняваше.

- А какво ще кажете за този? Нали споменахте, че името му е Дженингс? - Харисън посочи мъжа, когото Джордан бе нарекъл Оз.

Полковникът се загледа.

- Оскар Дженингс.

- Оскар. Оз - повтори Латимор.

- 0, да. Така го наричаха. Някъде от Средния запад беше. Да не беше Уискънсин?

- И не са го убили?

- Нищо не знам със сигурност, но онова, за което мога да гарантирам, е, че Енгстрьом не върна нито един човек от Спектър Едно в найлонов чувал. Страшно много се гордееше с това.

- А аз си мислех, че всички бойни групи са били отряди „Спектър“.

- Те бяха номерирани. Номер Едно беше личният отряд на Енгстрьом, това бяха неговите момчета. Енгстрьом загуби много хора през онези години. Нр не и от Спектър Едно. Тази снимка вероятно е правена някъде... в края на шейсетте, да, точно тогава.

- Значи нека още веднъж уточним какво съм разбрал. На снимката са Черния Боби Шрак, Дейв Мецингер, Гари Джордан, Енгстрьом, Оскар Дженингс и Уейн Туни.

Старецът кимна и протегна снимката на Латимор.

- Какво се случи с Дженингс и Туни? - попита Латимор.