Владетелят на ада

- Как не ти омръзна да повтаряш все едно и също, Ед. Не ти ли омръзна?

- Тъкмо сега не мога да спра. Шансовете са на моя страна - отвърна Флорес. - Няма начин да не позная поне веднъж. - Той посочи надясно. - Ето я. По дяволите, ама това са само два хангара и един навес.

- Прилича ми да имат и сигнализационни светлини за кацане.

- Браво, ти си бил гений бе!

Свиха по един тесен черен път и паркираха до нещо, което се опитваше да мине за терминал. Близо до вратата имаше паркирани три черни автомобила, а от другата страна на сградата имаше две по-стари коли. Висок мършав младеж бърникаше нещо в двигателя на едномоторен самолет. Носеше работен комбинезон, а на рамото си бе преметнал омаслена хавлия.

- Задръж за минута - каза Камбъл на Флорес, слезе пръв и се приближи до механика, който го изгледа през рамо и кимна.

- Здравейте - поздрави Камбъл. - Можете ли да ни отделите минутка?

- Да, какво има?

Камбъл му протегна портфейла си с удостоверението за самоличност.

- ФБР. Казвам се Рон Камбъл. Това е партньорът ми, Ед Флорес.

- Да, сър. Аз съм Джо Бушкин. - Той понечи да протегне ръката си, но спря. - Да не ви изцапам.

- Няма проблем, господин Бушкин. Тук ли работите?

- Да, сър. Наливам бензин, върша монтьорска работа. Имам десетина редовни клиенти.

- През нощта сигурно кацат доста, нали?

- Ами! Нямаме терминал като хората, само едно кафе, телефонен автомат, няколко сепарета и едно радио за метеопрогнозите. „Мидуест Ренталс“ имат кабинка вътре, но Хенри обикновено затваря доста рано, освен ако не му се обадите предварително. Хенри Гошен.

- Господин Бушкин, опитваме се да открием самолет, който може да е кацнал тук на шестнадесети, преди две седмици. Трябва да е бил светъл на цвят, двумоторен.

Бушкин изтри ръцете си в мръсния парцал.

- Не е трудно - каза той. - Такива вече не се виждат под път и над път.

- Спомняте ли си го?

- „Бийчкрафт“, модел „Барон D-55“ от 1983 година, с два мотора 374 „Лайкомингс“. Рядък бисер, а това парче специално беше страхотно. Хвърлих му едно око отвътре. Вградено стерео, компютър и всичко останало.

- Колко време остана тук?

- Момент... Кацна следобед във вторник и го нямаше, когато дойдох в четвъртък сутринта. Трябва да е излетял в сряда вечерта или рано сутринта в четвъртък.

- Успяхте ли да зърнете пилота?

- Не. Бях ей там, до хангара, работех върху един „Чероки“, когато кацна. Съвсем обикновен мъж, доколкото успях да видя.

- Как беше облечен?

- Ами, да ви кажа, самолетите си ги спомням по-добре от хората. Мисля, че беше с костюм. Може би сив.

- Тук ли зареди с гориво?

- Не, сър. Но моделът D-55 има радиус на действие от около хиляда и двеста мили. Може да е долетял и отдалеч, без да му се налага да зарежда.

- Какви бяха опознавателните му знаци?

- Ха де, и това не мога да си спомня. Нали вече ви казах, мога да си спомня всеки произведен самолет, хоби ми е, откакто станах достатъчно голям, за да държа книга в ръцете си, но не обръщам особено внимание на хората и числата.

- Мениджърът на колите под наем беше Хенри, така ли?

- Хенри Гошен. - Той кимна към терминала. - Трябва да е там. Макар че хич го няма по самолетите, горкия.

Гошен наближаваше шейсетте. Раменете му бяха про- виснали. Четеше вестник - почти го бе лепнал до очилата си с лещи, дебели цял пръст. При влизането на Камбъл и Флорес Гошен вдигна глава, смъкна очилата на носа си и ги загледа с присвити очи.

- Какво ще обичате?

Камбъл му показа портфейла си.

- ФБР, сър. Аз съм агент Камбъл, това е агент Флорес.

- Брей, брей!

- Според нас е възможно на шестнадесети, в късния следобед, да сте дали кола под наем. Спомняте ли си?

- Та това е преди повече от две седмици.

- Е, като гледам, тук нещо няма навалица за услугите ви, господин Гошен — каза Флорес. - Може би ще успеете да си спомните.

Гошен запрелиства регистрационните карти, измъкна една, огледа я от двете страни и им я подаде.

- Този е. Сега си го спомням. Беше без палто. - Той вдигна поглед. - Беше студено и валеше дъжд, но беше без палто.

- Спомняте ли си как изглеждаше?

Гошен ги изучава няколко секунди преди да отговори.

- Обикновен мъж с костюм. Без палто.

- А какво ще кажете за косата? - намеси се Флорес. - Дълга, къса, черна, кестенява?

- Май имаше шапка.

- Май? - попита Флорес.

- Бихте ли го познали, ако го видите пак? - попита Камбъл.

- Виж ми очите, синко - изрече саркастично Гошен. - През тия очила все едно гледаш през капаци на печка. Беше гладко обръснат и бял. Всичко останало ще е само гадаене.

- Имате ли копие от квитанцията за наетата кола?

- Мога да го измъкна на компютъра.

- Моля ви - изрече умолително Камбъл.

Гошен затрака по клавишите, освети една дата и копието от квитанцията за наема изскочи на екрана.

- Ето я - каза той.

- Можете ли да ни я отпечатате? - попита Флорес.

- Не. Свърших хартията.

Вашингтон, сряда, 12 часът и 42 минути,

източно стандартно време

Хардистан и Файърстоун бяха на път за летището, когато клетъчният телефон на заместник-директора иззвъня. Той отговори още преди да бе свършило второто прозвъняване.