Владетелят на ада

Улицата е празна. Той се стрелва от сенките и я пресича. Задната врата на магазина не е заключена. Той взема батерии за фенерчето и радиото. Внимателно пълни раницата, като взема дрехи от задната част на рафта: два чифта дълги долни гащи, топли зимни обувки, ръкавици, две фланелени ризи, работни панталони, дебело яке. После се прехвърля в магазина за хранителни стоки. Още веднъж прибягва до същия номер: взема продукти от задната част на рафтовете, където отсъствието им няма да се забележи: консервирани храни, които могат да се консумират студени, риба, бутилка ябълков сок, аспирин. Раницата е пълна. След по-малко от час вече е в къщата.

Влиза в банята, запалва няколко свещи, затваря вратата. Разстила хартиени салфетки на пода, прави си за хапване и включва радиото. Някакъв говорител разказва историята на Ребека и Аарон.

- Това не е легенда, нито бляскав мит като историята на Бони и Клайд. Това е една съвременна история на ужасите за двама масови убийци, започнала преди десет години в едно малко градче на име Криксайд, Кентъки. Сега Ребека, побъркана бивша учителка, лежи в моргата на графство Кук, а нейният ученик и любовник Аарон Стемплър е мъртъв на дъното на въгледобивната мина, от която толкова се е страхувал като момче...      

Стемплър се усмихва. В така разказаната история има нещо дълбоко библейско.

Отива в спалнята, ляга на леглото и пред мисления му взор изплува Ребека. Спомня си училището - само две учебни стаи, където тя го учи цели осем години. Спомня си как е облечена - дънково яке върху риза на цветя, пола до глезените и черни ботуши. Спомня си гъстата, пламтяща червена коса, изпъстрена със сиви кичури, опъната и вързана на конска опашка. Без никакви украшения или грим - тя е красива и без тях. Той седи в ъгъла на стаята, жадува за нея, тя е изпълнила цялото му съзнание. Той е само на тринайсет, е, почти на четиринайсет години.

Тя го учи на всичко, окуражава го да чете, и когато става на четиринайсет, му открива света.

Тя седи с кръстосани крака на пода, а той чете. Тя знае какво наближава, то не е от ден или два.

- Моа ли а те погала? - пита той с пресъхнало гърло.

- Не се казва „моа“, а „мога“.

- Мога. Мога, мога, мога... - казва той.

Тя бавно разкопчава блузата си.

Той лежи на леглото, сърцето му ще се пръсне, устата му е пресъхнала, спомня си как посяга към нея, как връхчетата на пръстите му едва докосват кожата й, разтварят ризата й и той зяпва от ужас пред гърдите и, дланите му са на сантиметър от зърната й.