Владетелят на ада

Най-голямата привлече вниманието му. Беше оградена и не се виждаше от пътя, който минаваше покрай нея. Той описа кръг около мястото. Голям прозорец на задната стена гледаше към езерото. Струваше си да се провери. После кръстоса площта от другата страна на пътя, срещу къщата. Накрая откри онова, което търсеше - някаква постройка на миля и половина от къщата на Вейл. Чудесно. Безопасно място, където да скрие колата през нощта.

Привечер хлътна в гората в близост до къщата, прехвърли се през оградата и внимателно приближи къщата. Светна с фенерчето си през прозореца. Това беше кухнята. На пода до мивката имаше голяма порцеланова купа, на която пишеше МАГУ.

Обиколи къщата. Навсякъде имаше стъкла. Превъзходно. После провери гората. Тя беше гъста, от борове и храсталаци. Първата му мисъл беше за маршрута му за бягство. Първо трябваше да елиминира агентите на ФБР, защото те представляваха главната заплаха. Останалото беше фасулска работа. Щеше да застреля Вейл и Венъбъл през прозореца. Тя също трябваше да умре, за да не извика полицията. Върна се до оградата. Ако имаше агенти, маршрутът им трябваше да минава покрай нея.       Значи тук трябваше да направи засадата си.

Магу се изправи с щръкнали уши, душеше въздуха. После изтича до вратата и заръмжа.

-      Какво ти става? - попита Вейл. - Нали познаваш Ейвъри и Клиф?

Кучето задраска по вратата, без да спира да ръмжи. Вейл му отвори и Магу се стрелна в мрака. Вейл натисна ключа и половин дузина мощни лампи прогониха мрака около къщата.

Туни ахна от болка, когато ярките светлини, многократно усилени от инфрачервените му очила, се забиха в очите му.

Магу тичаше сред боровете, носът и ушите го водеха право към окървавения труп на Мандел. После видя Туни, застанал на колене, да търка очите си и скочи.

През просълзените си очи Туни зърна някакво бяло петно да лети срещу него с оголени зъби. Претърколи се на една страна и стреля от бедро. Куршумът се вряза в Магу, подхвърли го във въздуха и го завъртя. Кучето се стовари на земята и замря.

Бакстър затича на зигзаг през поляната, шмугна се в гората и се хвърли зад едно дърво.

- Клиф - прошепна той в микрофона, - чуваш ли ме?

Момент по-късно прегракнал глас му отговори:

- Помогни ми.

- Проклятие! - изръмжа Бакстър.

Туни лежеше неподвижен зад един дънер и гледаше към къщата, като търсеше в мрака оцелелия агент.

Щом чу изстрела, Вейл се втурна из къщата да гаси лампите. Джейн угаси свещите в трапезарията.

- Ела тук - прошепна Вейл.

Бе взел двете ловни пушки от кухнята, където ги бе оставил за чистене, но шкафът за оръжието и патроните бяха на отсрещната стена.

- Какво става? - попита Венъбъл. Гласът й прозвуча изненадващо спокойно.

- Мисля, че е Туни, убиецът на Уолър. Ще изпълзя до шкафа с патроните.

- Недей - помоли го тя. - Ще те види на светлината на камината.

- Няма. Трябва да се защитим, в случай че успее да се промъкне покрай Бакстър и Мандел.

- Магу е вън.

- Знам. Не се изправяй, за да не види.

- Къде са Клиф и Ейвъри?

- Не знам, скъпа.

Той запълзя по пода към шкафа, сграбчи две кутии с патрони и се върна.

Ейвъри Бакстър лежеше притаен на земята и се ослушваше за подозрителни шумове. После реши, че трябва да върне в къщата, за да може да защити Вейл и Венъбъл, и затича на зигзаг към входа.

На стотина метра от него Туни го следеше в инфрачервения си прицел. Изчака, докато Бакстър стигне задния вход, и стреля в мига, в който Бакстър отваряше вратата. Куршумът го улучи в гърба и го хвърли в затъмнената къща.

Бакстър се претърколи по корем и запълзя през коридора към всекидневната.

- Аз съм, Ейвъри! - извика той. - Не стреляйте!

- Докажи го - чу се гласът на Вейл от мрака.

- Диамантеният пръстен - изпъшка Бакстър. - Три карата. Златен обков.

Вейл пусна пушката и превит на две затича към входа. Едва виждаше Бакстър в замиращата светлина на камината. Клекна до ранения агент и огледа раната му.

- Минал е през бронираната ти жилетка. В рамото е.

- Повикахте ли полицията?

- Да, Джейн се обади.

-       Добре - простена Бакстър. - Изтървах си оръжието, когато влизах. До вратата е. Автомат. И включи осветлението. Това ще му попречи.

Туни беше на петдесет метра от къщата. Виждаше всичко през прозорците на кухнята и всекидневната. Изведнъж външните лампи отново раздраха мрака. Проклятие! Той свали инфрачервените очила, захвърли ги настрани и отправи един откос към къщата.

Куршуми профучаха през кухнята, пръскайки късчета дървесина и стъкло. Забиваха се в печката, улучиха микровълновата фурна, разтрошиха миксера и тостера и се забиха в газовия грил по средата на стаята. Един куршум разкъса тръбите за газта. Нажеженото олово възп- ламени изтичащия газ и той експлодира с глух тътен. Избухналите пламъци задействаха противопожарната инсталация и пръскачките.

Друг откос разби прозорците на хола, разпаряйки диваните и креслата, и в стаята заваля сняг от разпраните мебели.

Туни бе чул гърмежите през деня и знаеше, че в къщата има оръжие. Беше мярнал и оръжието на Бакстър - най-вероятно „Узи“. Притича към храсталака до къщата и се надигна да огледа.

И в този момент чу сирените.