Владетелят на ада

Това беше малка комфортна стая с голяма маса, която събираше осем души, макар че в единия й край бяха подготвени само две места. На масата имаше блюдо с фъстъци и бутилка червено вино. Вейл седна на масата и нападна фъстъците. След пет минути вратата се отвори. Абел Стенър и Дърмот Флахърти влязоха първи, а след тях и Херман Крамър, който за момент застина на прага.

Крамър, бившият администратор на окръг Гранд, носеше плътно прилепнал костюм, бяла риза и вратовръзка на бели и червени ивици; наближаваше петдесетте, главата му бе почти олисяла. Едър мъж с двойна брадичка и с вида на човек, скоро напълнял. Бдителните му очи се стрелнаха навсякъде из помещението, докато накрая се спряха върху Вейл, който седеше на масата и го съзерцаваше със студените си сиви очи.

Крамър пристъпи в стаята, а Флахърти и Стенър излязоха и затвориха вратата.

В стаята бяха само двамата.

- Господин Крамър, аз съм Мартин Вейл. - Той се изправи и протегна ръка. Крамър я стисна предпазливо, ръката му леко трепереше.

- Не съм сигурен дали изобщо трябваше да идвам тук при вас, господин Вейл. Господин Стенър и ...

- Флахърти.

- Да, Флахърти. Те казаха, че е за мое добро да дойда да вечеряме заедно.

- Заповядайте, седнете, господин Крамър.

- Може би трябваше да извикам господин Джармън.

- Неподходяща идея.

- Просто не знам. Искам да кажа, защо сте толкова заинтересован да ме поканите на вечеря?

Вейл се усмихна.

- Приятелство. Сърдечност. Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм заинтересован от благосъстоянието ви.

- Да, сигурно е така, само дето ме обвинихте, че съм откраднал почти всичко с изключение на Статуята на свободата.

- Това не е даване на писмени показания под клетва, господин Крамър. Няма никакви пречки от страна на закона да вечеряме заедно. Но ако се чувствате неудобно...

- Мисля, че казах всичко на госпожата ви при даването на писмени показания под клетва.'..

- Двамата с госпожа Парвър понякога малко поизбър- зваме, Херман. Имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

Крамър кимна със страхопочитание.

- Добре. Казвай ми тогава Марти. Така или иначе, мислех си, че можем да изгладим нещата преди да застанеш пред съда. Искам да бъда честен с теб.

- Защо ти е да се тревожиш заради мен? - попита подозрително Крамър.

- Изглеждаш ми порядъчен човек. Чудесно семейство, прекрасни деца. В никакъв случай не бих искал да ги видя да страдат.

- Никой не може да ми направи нищо. Наел съм най-добрите адвокати в щата.

- Наистина ли мислиш, че Роджър Дилмор и Нийл Джармън са на твоя страна?

Крамър се приведе напред и саркастично каза:

- Те са мои адвокати, Марти.

- Не, те са адвокати на Том Лейси и Харолд Гросман. Именно те са хората, които им плащат, и те са онези, които ще бъдат защитавани от тях. Наистина ли мислиш, че те дават пет пари за някой си Херман Крамър?

- Те знаят, че аз... - Той спря по средата на изречението.

- Знаят, че ти какво?

- Можем ли да пийнем нещо преди вечерята? - попита Крамър, променяйки темата на разговора.

-      Разбира се. - Вейл натисна един бутон под масата и човекът от екипа му, дегизиран като сервитьор, влезе с менюто.

- Какво ще пиеш, Херман?

- Водка мартини с маслина, чисто.

- А вие, сър? - обърна се към Вейл сервитьорът.

- Перйе с лед. Ще поръчаме вечерята след аперитива.

- Да, сър.

Сервитьорът излезе.

- Не пиеш ли?

- Току-що пийнахме с един приятел. Рой Шонеси, може би го познаваш.

Крамър преглътна с усилие.

- Господин Шонеси е твой приятел?

Вейл загреба шепа фъстъци.

- Всъщност Рой беше човекът, който ме издигна на поста щатски генерален прокурор.

- Шегуваш се. - Крамър придоби съвсем разтревожен вид.

- Познавате ли се?

- Срещали сме се веднъж.

- Наприказва ти куп глупости, нали?

- А?

- Нали знаеш, няма за какво да се тревожиш, всичко е потулено, такива ми ти работи.

Крамър не отговори.

- Рой е много убедителен пич, Херман. Способен е да продаде хладилник и на ескимос. Предполагам, че те е убедил, че няма за какво да се тревожиш. За тях убийството е все едно да не си платиш квитанцията за паркинга.

- Убийство?

Сервитьорът влезе с напитките, купа хляб и масло.

-      Давай, Херман, избери си каквото искаш от менюто. Аз ще си взема салата, пържола, средно опечена, и варени картофи. - Вейл отчупи парче от франзелата и го захапа, без да го намаже с масло. Крамър си поръча гъбена супа, агнешко печено и пържени картофи.

- Хлябът е направо вълшебен, Херман.

- Какво искаш да кажеш с това за убийството?

- Мисля, че е убийство, защото онова, което „Уестърн“ и „Атлас“ и компанията „Лейксайд“ са направили с Гранд, си е чиста проба убийство. Как е семейството?

-      Много трудно го понасят. В гимназията са много жестоки, знаеш как е. Непрекъснато тормозят момчетата ми, че съм откраднал от хазната на щата. А никога не съм посегнал дори и на десетаче.

- Никой не е казал такова нещо. Ти сам каза, че си допуснал грешка при управление на фондове.

- Но не съм присвоил нищо!

Вейл се приведе към Крамър, усмихна се и съвсем тихо каза:

- Не се прави на гъз, Херман.

- Какво?!