Владетелят на ада

- Е, все ще се оправя — отвърна Вейл, докато напредваха през тунела от бодлива тел под напрежение, огледа се и добави: - Това място няма да върне на данъкоплатеца дори и един цент от парите му.

- В действителност това е самоиздържащо се учреждение. Пълна самоиздръжка. Тук има две хиляди и петстотин отявлени престъпници - минималната присъда тук е пет години. Отглеждат си сами зеленчуците, също и някои плодове. Предсрочно освобождаване оттук няма. Всеки, попаднал в Гроба, си излежава присъдата до последната секунда.

- Какъв е процентът на самоубийствата?

- Никога не съм се интересувал.

Стигнаха вътрешния двор и ги въведоха в една малка чакалня. Присъствието на морската пехота личеше навсякъде. Залите и стаите бяха безукорно чисти, металните повърхности блестяха, бюрата и масите бяха излъскани като огледала. Двете хиляди и петстотин затворници бяха херметично опаковани в блокове с климатични инсталации, по един в килия. През уикендите имаха право на двучасова разходка в двора. Никаква телевизия, никакво радио, никакви зали за културизъм. Можеха да си поръчват книги и списания от предварително подготвени списъци всяка сутрин - носеха им ги вечерта. Имаха по два часа на разположение да четат, да пишат писма или просто да зяпат тавана.

В чакалнята ги чакаше един морски пехотинец, младеж с упорито изражение, който се изпъна мирно, когато влязоха, и кимна отсечено.

- Добре дошли в Койот Флатс - каза той, погледна табелките с имената им и продължи:

- Господин Вейл, елате с мен, ако обичате.

Вейл се обърна към Файърстоун.

- Вие няма ли да дойдете?

Файърстоун поклати глава.

- Аз само ги доставям, господин Вейл, не разговарям с тях.

Пехотинецът поведе Вейл по един коридор, отключи една стоманена врата, отвори я и попита:

- Пушите ли, сър?

- Да - отвърна Вейл. - Трета година как ги отказвам.

Пазачът му връчи малък метален пепелник и каза:

- Ще доведа затворника. Не му позволявайте да се докопа до пепелника - той може да се превърне в доста опасно оръжие.

- Няма да забравя предупреждението ви. Как се казвате?

- Ефрейтор Бекер, сър.

- Добре, ефрейтор Бекер, благодаря ви.

Малката стая му се струваше позната - стаите за разпити навсякъде си приличаха: маса, покрита с линолеум, два стола с твърди облегалки, малко зарешетено прозорче близо до тавана, мъждива крушка, също зарешетена, гадна миризма на лизол. Той седна, запали цигара и зачака.

След пет минути вратата се отвори и мъжът застана на прага. Краката му бяха оковани с къса верига, която го караше да залита. Ръцете му също бяха оковани - на кръста. Беше почти метър и осемдесет, с тяло кораво като камъните в каменоломната, които трошеше шест дни в седмицата, кожата му бе загоряла до кафяво, кестенявата му коса бе късо подстригана. Двете години, прекарани в Гроба, бяха вдълбали бръчки по лицето и около устата му, но очите му бяха нащрек и огледаха всеки милиметър от лицето на Вейл.

- Ефрейтор Бекер, можете да свалите веригите - каза Вейл.

- Трябва да стоят, сър. Такъв е правилникът на затвора.

Вейл се изправи и каза:

- Е, аз съм от екипа на генералния прокурор, така че мога да ви наредя да ги свалите.

Бекер остана втренчен във Вейл няколко секунди, после отключи веригите и ги свали от китките на Джордан.

- Ще си разделим отговорността, сър. Веригите на краката му остават.

Вейл помисли за момент и после повдигна рамене.

- Добре. - И протегна ръка на Джордан. - Аз съм Мартин Вейл.

Джордан пренебрегна ръката му.

- Гари Джордан — произнесе той с глас, изпълнен със сачмени лагери.

Вейл кимна към масата и столовете и каза:

- Седнете. - После се обърна към Бекер. - Ще ви чукна, щом свърша.

- Но аз трябва да...

- Ще ви чукна, когато свърша, ефрейтор - повтори Вейл, без да гледа към пазача, и седна от другата страна на масата срещу Джордан.

- Да, сър - избъбра Бекер, излезе и заключи вратата отвън.

Джордан се изсмя.

- Оттук до двора има четири стоманени врати с дис- танционно заключване и' отключване. После петдесет метра открито място, а след това четириметрова стена с електрическа мрежа отгоре. А и сте видели какво е от другата страна на стената. Но не смее да свали веригите от краката ми.

Вейл хвърли пакета с цигарите върху масата и каза:

- Пушете.

Джордан пропусна предложението му покрай ушите си.

- Били сте много път за нищо. - Говореше бавно и провлечено, точно като стар фермер.

- Откъде знаете, че съм бил много път?

-      По дяволите, тук е такова място, че откъдето и да идвате, все сте били много път - каза Джордан. - Мислех, че съм разговарял с всички от екипа на генералния прокурор.

-      Аз съм нов.

- Е, надявам се пътуването ви да е било приятно, защото иначе си е чиста загуба на време.

- Откъде знаете какво искам?

- Питали са ме за всичко, което има да се пита. Мога да отговоря на всичките ви въпроси само с три думи. - Той се приведе над масата към Вейл. - Не... знам... нищо.

- Вие сте били член на Светилището на Бога и на Божия гняв - каза Вейл. Това не беше въпрос.

- Толкова време мина, че нищо не помня.