Владетелят на Ада

Файърстоун спря колата до пътя. Гората беше само на четири-пет метра и Вейл се отдалечи на няколко крачки. И внезапно усети, че го наблюдават. Сякаш леден полъх мина по гърба му. Той полека се извърна и се втренчи в мрачните сенки на гъстата гора. Очите бяха с овала на бадем и изпъстрени със златисти искрици — бяха на един бял вълк. Животното пристъпи до края на гората, въздухът излизаше на пара през устата му, очите му не се отделяха от Вейл.

Вейл замря като вкопан. Устата му мигом пресъхна. Вълкът изви глава нагоре и скръбният му вой отекна в гората.

Да остане така неподвижен?

Или да се втурне към колата?

Миг по-късно втори вълк пристъпи безшумно на открития участък, последван от две вълчета, очевидно малките им. Застанаха зад едрия бял звяр и всички загледаха Вейл. Той се затътри заднишком към колата и малката вълча глутница го последва, без да се отделя съвсем от дърветата. В същото време Файърстоун включи на скорост, плъзна колата напред и отвори вратата. Вейл в движение скочи вътре и затръшна вратата.

Докато колата се отдалечаваше, белият вълк се отдели от защитата на дърветата, пробяга няколко крачки покрай автомобила, после се обърна и се скри в гората.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Вейл, останал без дъх.

— Вълците са много любопитни същества — каза Файърстоун.

— Любопитни ли? Сърцето ми за малко да изхвръкне.

— Той нямаше да ти причини злина. Вълците не нападат хора.

— Лесно ти е на теб да го кажеш, ти не стоеше на вятъра с изваден хуй. А и тоя вой!

— Той повика семейството си да се запознае с теб, Мартин. Предполагам, че е съзрял нещо много особено в теб. Вълците са крайно мистични същества. — Той замълча за момент и после добави. — Може би е подушил урината ти. Те подушват на три-четири мили и чуват на една. — Файърстоун се изкикоти. — Може да те е харесал.

— Че как иначе!

— Вълците имат най-сложния социален порядък от всички животни. Вълкът и вълчицата се събират в семейство за цял живот, заедно учат малките си на игра, имат изключително силно развито чувство за хумор и са извънредно любопитни. Веднъж се бях качил нависоко в Скалистите планини, дебнех един елен. Седях си под едно дърво и изведнъж един вълк изскочи на открито. Беше на не повече от петнадесетина метра. Знаеше за присъствието ми, но не даваше и пет пари. Излезе на една полянка и после направи най-странното нещо. Загледа отблизо една разцъфнала маргаритка. После потърка носа си в нея, вдигна лапа и я погали. После си продължи по пътя. Страшно красива гледка.

— Вълшебно. Добрият вълк Лупи.

— Хората от племето не персе вярват, че вълците са най-духовните от всички живи същества. Наричат Млечния път Вълчата пътека. Тя отвежда падналите бойци право в Рая. Могат да усещат чистотата на човешкия дух. Ти имаш ли чисто сърце, Мартин?

— Не знам колко е чисто. Точно сега в момента бие така, сякаш иска да изскочи от гърдите ми.

Файърстоун се изсмя.

— Каквото и да, братът вълк определено беше привлечен от теб. Доведе цялото си семейство, за да се запознае с теб. Или… може би е повикал глутницата си, за да те погледне за последен път преди да ти пръснат черепа.

— Наистина много успокояващо, благодаря ти!

— Е, пръснат ли ти черепа, и на моя няма да простят! — Той се ухили. — Добре дошъл в Монтана.

След няколко секунди превалиха един хребет, обрасъл с високи борове, и Вейл видя крайната цел на пътуването им — едноетажна сграда от камък и дърво на една поляна, заобиколена от всички страни с планини. Осем или десет коли бяха паркирани безразборно покрай нея; от комина лениво се точеше пушек. До пътя бе застанал мъж със защитни панталони, кожено яке и карабина; пред вратите на ресторанта имаше още двама, също с карабини. Малка, написана на ръка табела над вратата обявяваше, че ресторантът се казва „Бърлогата“.

Пазачът вдигна ръка и Файърстоун спря.

— По дяволите, та той е още дете! — възкликна Вейл.

— Да, те се захващат отрано с обучението им.

Файърстоун спусна прозореца. Младежът се приведе и ги огледа. Нямаше повече от петнадесет или шестнадесет години, по бузите и брадичката му още имаше само мъх.

Файърстоун му показа значката си и каза небрежно:

— Казвам се Сам Файърстоун, съдия-изпълнител на САЩ. Това е заместник генералният прокурор на САЩ Мартин Вейл.

— Въоръжен ли сте, сър? — попита момчето с глас, който определено не беше толкова корав, колкото би му се искало.

Файърстоун внимателно се пресегна, разкопча палтото си и го отметна. Под дясната мишница носеше деветмилиметров „Глок“.

— Ще трябва да ми го предадете — заяви момчето с внезапно надебелял глас.

— Съжалявам, синко, аз съм съдия-изпълнител и не давам оръжието си никому.

Момчето беше като убодено от заявлението. Отправи умолителен поглед към двамата мъже пред ресторанта, после реши да го раздава възрастен и да се справи само със ситуацията.

— Тогава не можете да продължите.

Файърстоун кимна към колите, паркирани около ресторанта.

— Ако се съди по броя на автомобилите, вие ни превъзхождате в брой. Но…