Владетелят на Ада

Вейл беше очарован от първичната красота на страната, която още изобилстваше от дивеч, зърно, коне и огромни открити пространства. На юг от самолета се намираше Йелоустоун Ривър, а зад нея — богатите на злато Блак Хилс, където край Литъл Бигхорн генерал Къстър бе приключил живота си, създавайки с това един мит, който упорито не искаше да отмре.

Файърстоун познаваше историята, особено що се отнасяше до коренните американци. През седемдесетте години на миналия век, за да направи място за белите заселници, правителството на САЩ бе започнало да преследва и изтребва едно след друго индианските племена от Монтана. Правителството бе лъгало, мамило, заблуждавало и нарушавало споразуменията си с индианците, изтиквайки племената от равнините в резерватите, разположени на най-безплодните земи.

Племето не персе били най-великите ездачи, воини и ловци. През 1877 година, когато правителството на САЩ се опитало да ги изтика от земите им в долината Уолоуа, и да ги изолира в един пустинен резерват в Айдахо, техният водач, сладкодумният вожд Джоузеф, отправил предизвикателство на правителството на САЩ:

— Земята е била създадена с помощта на слънцето и тя трябва да бъде оставена така, както си е. Земята и аз сме един разум. Мярката на земята и мярката на нашите тела е една и съща. Не ме разбирайте криво, но проумейте моята привързаност към земята. Никога не съм казвал, че земята е моя да правя с нея каквото си поискам. Единственият, който има право да се разпорежда с нея, е този, който я е създал. Аз изразявам правото си да живея на моята земя и ви признавам правото да живеете върху вашата.

Когато изпратили войски, за да изхвърлят не персе от земите им, вождът Джоузеф повел племето си към границата с Канада и свободата. Дългият 1800 мили път бил осеян със сражения с армията на САЩ. Три месеца не персе използвали всичките си знания за планините, за да воюват, побеждават и се измъкват от седма кавалерийска дивизия на Съединените щати. Но край Мечата лапа, само на четиридесет мили от границата с Канада, кавалеристите успели да ги настигнат. След четиридневна кървава битка изнуреният и обезверен вожд Джоузеф събрал около себе си обсаденото си племе и казал:

— Чуйте ме, вождове мои, аз съм уморен, сърцето ми е болно и тъжно. От този момент нататък аз повече няма да се бия.

Армията, както винаги, нарушила обещанието си, че не персе могат да се завърнат по домовете си. Вместо това-онова, което било останало от племето, било натирено в резерват в Оклахома, където вождът Джоузеф умрял предаден, с разбито сърце. Но триста души от племето се измъкнали през обсадата и се добрали до Канада.

Прапрапрадядото на Сам Файърстоун бил един от тях.

— Това беше нашият Холокост — каза Файърстоун. — Политиците прилагаха най-страшния вид геноцид. Те разрушаваха нашата гордост и нашето наследство. Обявяваха извън закона церемониалните ни танци и нашата племенна религия. Забраняваха ни да говорим на родния си език. Но оцелелите, като моя прапрапрадядо, съхранили традициите живи и ги предавали от поколение на поколение, и накрая някои от нас ги върнаха в родната ни страна.

— Ти практикуваш ли тази религия? — попита Вейл.

— Мисля, че коренните американци имат най-правилната представа. Те вярват, че духовете са в природата — земята, небето, слънцето, ветровете. Тяхната вяра е свързана с природата на нещата. Бог е едно вездесъщо присъствие. За мен това е далеч по-смислено, отколкото да вярвам, че някакъв космически кораб ще те отнесе в небесата, или да се моля на човешко същество, чиято майка била девица. Но това си е мое лично мнение.

Вейл не отговори. Погледна към земята, после напред към планините Битъррут и Анаконда. За миг се проникна от голямата сила на една религия, която възхваляваше и почиташе вълшебната красота на природата. После самолетът започна да се снижава към летището в Мисула и той се върна към действителността. Спомни си за малко Джейн и Магу, които го чакаха в Чикаго, после започна мислено да се подготвя за предстоящия сблъсък.

Файърстоун бе подготвил нещата. Щяха да се срещнат с Енгстрьом и хората му в един ресторант — уединено заведение близо до Форт Яхве, на около тридесет мили югоизточно от Мисула, плътно до границата с Айдахо.

Докато напредваха по шосе 93, Файърстоун посочи право напред.

— Проходът Изгубената следа е право по пътя след около петдесетина мили — каза той. — Можем да отскочим дотам след срещата, ако искаш да хвърлиш поглед.

Някъде след миля той свърна от шосето и пое по един тесен черен път през дърветата, към планините, които се издигаха стръмно нагоре.

— Отбий за минутка — помоли го Вейл. — Трябва да пусна една вода.