Владетелят на Ада

Веднага щом пое ръководството на разследването на убийството на Джордж Уолър, Флойд Маккърди състави плана си за действие. Първоначалното предположение беше, че убиецът е проследил Файърстоун и Вейл със собствения си самолет, прелетял е над къщата на Уолър и го е заснел от въздуха, за да е сигурен в самоличността му. Със сигурност беше отседнал в мотел или хотел и бе наел кола. Самолетът му трябваше да е бил паркиран на някое летище през двата дни, които убиецът бе прекарал в областта на Лима. Съществуваше и вероятността, разбира се, убиецът да живее в района, но тя беше толкова малка, че Маккърди на първо време я изключи.

Хардистан изпрати шестдесет и осем агенти да претърсват околността, а Маккърди реши да използва Уапаконета като щаб. Наеха един малък магазин, и веднага го оборудваха като база — докараха телефони и бюра и на един базов екип от десет души беше възложено да дежурят и да въртят телефоните. Експертите изпънаха голяма карта на региона, набелязвайки летища, грунтови писти, мотели, хотели, къщи под наем и агенции за даване на коли под наем в претърсваната област — квадрат, разделен на четири части, с център Уапаконета. Всяка част представляваше квадрат със страна тридесет мили.

Деветстотин квадратни мили на екип.

Четири екипа получиха задача да започнат проучване от врата на врата в цялата област на Уапаконета.

— Знаете си задачата — каза Маккърди на групата по претърсването. — Все някой трябва да е видял този самолет, той не е летял с шапка-невидимка. Искам да знам размерите му, формата, цвета, броя на моторите и всичко останало, което можете да научите. Времето, с което разполагаме, е два дни. Приемаме, че той е проследил Файърстоун в търсената област от Форт Уейн вторник сутринта и е извършил убийството сряда вечерта около шест и половина. Този тип е професионалист и е планирал операцията до последната секунда. Моето предположение е, че се е върнал при самолета си и е излетял за дома си в рамките на един до два часа след убийството. Всичко, до което се доберете и изглежда ценно, идва в базата. Ще координираме всичките данни.

Активността допринесе и друга полза. В малки общности като Лима и Уапаконета местните хора разнасяха клюката за проекта и всеки, който знаеше нещо, или телефонираше, или идваше в щаба. Маккърди очакваше голям процент фалшиви обаждания. Две обаче не се оказаха такива.

Първото попадение дойде от един свит човечец на име Кевин Йънг. Беше набит, към четиридесетте, е риза на райета и кадифени панталони. Носеше дебел кожен колан с инструменти, които издрънчаха при влизането му. Маккърди тъкмо затваряше телефона.

— Да? — каза Маккърди.

— Мисля, че може и да съм видял нещо — каза притеснено Йънг.

— Какво нещо? — попита Маккърди.

— За онова убийство, за което говорят всички…

— Как се казвате?

— Йънг. Кевин Йънг. Работя за телефонната компания. Прокарвам кабели.

— И каква е информацията? — попита Маккърди срамежливеца, докато се здрависваха.

— Работех на един стълб на около половин миля от фермата на Андерсън онази сряда и видях самолета отдалеч. Блестеше на слънцето, затова погледнах натам. Мина ниско над дърветата. Съвсем ниско над земята, сякаш се отделя от писта, пък там няма никакво летище. Летеше някъде на височината на дърветата.

— Какъв цвят беше?

— Е, бял или сребрист. Наистина не можах да определя от тази далечина.

— Един или два мотора?

— Мотори? Беше двумоторен, огледах го добре отдолу, когато набра височина. Направи един кръг и изчезна, ей така. — Той щракна с пръсти.

— Да си спомняте още нещо?

— Беше бърз. С изострен нос. Това мога да кажа. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Справихте се отлично, господин Йънг. Ако си спомните още нещо, веднага ни се обадете. — Той подаде визитната си картичка.

Второто обаждане беше от кантора за недвижимо имущество — обади се една жена и попадна на една стара кримка на име Шустър.

— Аз съм Джери Блум, търговски агент във фирма за търговия с недвижими имоти Лима — каза тя.

— Не знам дали е важно, или не, но в онази сряда сутринта ми се обадиха по телефона, в деня, в който бедният господин Андерсън беше убит.

— Да, госпожо. И какво? — отвърна Шустър.

— Един мъж каза, че името му било Уолтър Демпси от „Фарм Джърнъл“. Не бях чувала до този момент за това списание, но той каза, че пишел статия, че щяло да има снимки и така нататък.

— Да, госпожо. И какво искаше?

— Искаше да знае за фермите, продадени в последно време.

— Каза ли ви защо?

— Статията щяла да бъде за цените на фермите в околността.

Агентът изведнъж застана нащрек.

— Вие какво му казахте?

— Е, нямаше много продадени. Но една от фермите, които му споменах, беше старата ферма на Уейнрайт.

— Аха.

— Фермата, която купи Андерсън.

Шустър направи кратка пауза.

— Казахте ли му къде се намира?

— Да, господине. Да не съм направила нещо лошо?

— Не, не, госпожо Блум, нищо лошо не сте направили. Кажете ми пак кога стана това?

— Ами в сряда, точно когато отварях офиса. Точно в девет сутринта.

— Да си спомняте още нещо?