Владетелят на Ада

— Не планирам абсолютно никакви договаряния — заяви Вейл. — Искам просто да видя врага отблизо. Искам да преценя срещу какво сме изправени.

Латимор слушаше, но както обикновено работеше на собствена дължина на вълната.

— Мислех си за стрелеца — каза накрая той. — Имам идея, която искам да проследя.

— Това ти е работата. Откога започна да питаш? — отряза го Вейл.

Всички се изкикотиха.

— От сега.

— Питай тогава.

— Кой е шефът на военното разузнаване?

Хайнс отиде до компютъра си, потрака клавишите и информацията се появи на екрана.

— Полковник Отис Марагансет. Шейсет и една годишен. Заема поста от четири години, надява се да стане генерал, когато се пенсионира след още две.

— Как да се свържа с него?

— Имаш предвид на четири очи ли?

Латимор кимна.

— Ще му се обадя и ще му кажа, че помощник генералният прокурор на САЩ Харисън Латимор иска да разговаря с него на много важна тема.

— Мислиш ли, че ще захапе?

Хайнс се изсмя.

— Латимор, никой не може да си позволи да игнорира обаждане от кабинета на генералния прокурор.

— Добре, да пробваме. Ще отида в задния офис, а Джими ще пусне разговора така, че всички да го чуете.

— Това не е съвсем законно — обади се Наоми.

— Просто приятелски разговор. Нищо сериозно — ухили се Латимор.

— Полковник Марагансет, обажда се Харисън Латимор, помощник генерален прокурор, прикрепен към групата на специалния обвинител Мартин Вейл.

— Да, сър, какво мога да направя за вас?

— Генералният прокурор госпожа Кастен и господин Вейл се нуждаят от една информация, полковник. Казаха ми, че вие сте човекът, към когото трябва да се обърна.

— На вашите услуги. Каква информация точно им трябва?

— Става въпрос за персонал, действал в края на шейсетте и в началото на седемдесетте.

— Във Виетнам?

— Да. Конкретно става въпрос за разузнавателни бойни части, които са действали на място.

— Не съм сигурен, че…

— Нека бъда малко по-точен. Черни операции.

— Черни операции?

— Да. Не ни интересуват хората, служили в тези подразделения. Знам, че всичко е само слухове. Бихме искали да получим имената на офицерите за свръзка, които са работили по… хм, проектите.

— Вижте, това е доста трудно. Наистина се носеха слухове за части, действали в тила на Виетконг, но…

— О, хайде, полковник, знаем всичко за проекта „Фантом“ и така нататък. Никакви регистри, нищо такова не е съществувало… генералният прокурор знае всичко това. Просто иска имената на офицерите за свръзка, работили с тях. Колко такива има?

— Това е поверителна информация — отряза го полковникът.

— Разбирам. Е, мога ли тогава да ви помоля да се обадите на генералния прокурор и дай обясните това лично? Ще ви дам телефонния й номер и…

— Няма да е необходимо — разбърза се изведнъж Марагансет.

— Било е преди повече от тридесет години, полковник.

— Позволете ми да ви препратя към моя главен сержант, Стив Кослоски. Сигурен съм, че той може да открие информацията много по-бързо от мен. Спешно ли е?

— Естествено. Щом се обаждам от името на генералния прокурор.

— Добре. Задръжте за секунда, сър.

— Благодаря ви много, полковник. Сигурен съм, че генералният прокурор ще оцени експедитивността ви.

Той изчака тридесет секунди.

— Господин Латимор? Тук сержант Кослоски.

— Добро утро, сержант. Каза ли ви полковникът от какво имаме нужда?

— Да, сър. Предполагам, че ви е казал, че това е деликатна информа…

— Разбирам — прекъсна го Латимор. — Никой няма да узнае. Това е само за проучване, данните няма да станат обществено достояние.

— Разбирам, сър. Но ще ми трябва малко време. Нищо от тези материали не е вкарано в компютрите.

— Колко време?

— Сигурен съм, че ще го изровя до края на деня.

— Дооообре…

— Може и по-скоро, сър. Щом е толкова важно…

— Запишете номера на факса ми.

— Бих предпочел да не работим по факса, сър. По-добре да ви се обадя и да ви дам имената по телефона.

25.

Вейл си мислеше, че никога няма да забрави този ден — не само защото щеше да се изправи лице в лице със своя противник, но и защото за пръв път виждаше красотата на страната, чиито закони се бе клел да защитава.

Бяха излетели от Чикаго преди зазоряване и издигащото се слънце ги преследваше, докато прекосяваха Уисконсин, южната граница на Минесота и Южна Дакота. Сега самолетът летеше над централна Монтана към Мисула и Скалистите планини.

Файърстоун беше първокласен гид и дори сега, в промеждутъците между залъците и глътките кафе, описваше земята, която се плъзгаше под тях, и нейната история.

Много преди Колумб да открие Америка племената чернокраки, асинибоини, кри, северните шайени и не персе скитали по огромните равнини на Монтана и ловували дивеч и риба по горното течение на Мисури.

Сегашното население било потомци на пионерите, дошли в тази земя: имигранти, фермери, железопътни работници, златотърсачи, търговци на кожи, трапери и индианци от равнините.