Владетелят на Ада

Час по-късно се регистрира в хотела. Стаята му беше много добра, ъглова, на втория етаж. Той позвъни на стайното обслужване и си поръча вечеря и бутилка френско вино. Извади от куфарчето си карта, пергел и компас. Знаеше, че ги бе изгубил за деветдесет и три минути. Знаеше, че са отишли на юг. Имаше три варианта, всеки в зависимост от продължителността на времето, прекарано от Файърстоун и спътника му в разговор с Уолър, ако той наистина беше човекът, с когото бяха отишли да се срещнат. Скоростта на колата беше около седемдесет мили в час, усреднена, което вече му даваше, някаква основа за по-нататъшните изчисления. Взе калкулатора и пресметна докъде би стигнала колата при половинчасов, четиридесет и пет минутен и едночасов разговор. При разговор от половин час биха могли да се отдалечат на около седемдесет или осемдесет мили южно по магистралата. Той взе компаса и начерта една дъга върху картата при максимално и минимално отдалечаване. После начерта от двете страни на магистралата отсечки, съобразени с тези данни. След като свърши, пред себе си имаше очертана област за претърсване, простираща се южно от Лима и ограничена от три страни с отсечки.

Ако бяха ходили да се срещат с Уолър, той беше вътре в тази дъга.

Щеше да започне претърсването на следващата сутрин в седем, първо по въздуха, после и с автомобил, ако се наложеше.

„Най-много пет дни — помисли си той. — Не открия ли Уолър за пет дни, значи не е в този район.“

Извади цифровата камера и провери шестте единични снимки на непознатия спътник на Файърстоун, снети в едър план. Качеството им беше отлично. Включи камерата към лаптопа си и съхрани най-доброто изображение във файл. После го копира във факсовия файл, след което включи клетъчния си телефон към компютъра. Набра един номер и когато му отговориха, предаде изображението по факса. На две хиляди мили от него в комуникационния център на Форт Яхве в западна Монтана факсът излезе от факс апарата. Дежурният сержант закачи фотографията на Мартин Вейл на таблото за обяви. Под фотографията Удбайн бе написал:

„Някой да познава този човек?“

15.

Джейн Венъбъл стоеше до големия прозорец на вилата и гледаше Магу, който като някакво привидение се стрелваше в мрака между дърветата край езерото, като от време на време спираше да души някоя дупка на заек или корените на някое дърво. Зад него Мартин се промъкваше сред храстите, спря и хвърли фризбито към бялото куче, то проследи полета му, скочи и го улови със зъби. После зачака неподвижно с отпусната опашка и приведена глава. Когато Вейл се приближи, се обърна и погледна към езерото, където двама души от обед ловяха риба.

— Виждам ги, приятелю — каза Вейл.

Доволен, Магу се завъртя и отново хукна. Вейл вдигна фризбито и тръгна към брега. Спря и загледа рибарите. От време на време единият вдигаше бинокъл и оглеждаше езерото, съсредоточавайки се върху крайбрежната линия.

„Рибари, дрън-дрън“ — каза си Вейл.

Магу излая и Вейл хвърли фризбито към голямата ливада между къщата и езерото. Белият пес затича като състезателен кон, но този път не успя да го настигне навреме. Пластмасовата играчка се удари в замръзналата, покрита със сняг земя, и се отклони към къщата. Кучето извърна с отвращение муцуната си към Вейл, демонстративно заряза играчката и се запъти към къщата.

Джейн му отвори задната врата. Магу се плъзна покрай нея и заситни право към паничката. Вейл също влезе, смъкна ръкавиците си и потри ръце.

— Страшен студ, по дяволите — оплака се той.

— Не притеснява обаче много приятеля ти — кимна тя към кучето.

— По дяволите, колкото е по-студено, толкова повече му харесва. Мисля, че има някакъв ген от ескимоско куче.

Тя се приближи до него и нежно го целуна.

— Доста време ви нямаше.

— Ходихме чак до язовирната стена.

— Видя ли рибарите?

— Да. Магу ми ги показа.

— Доста неподходящ ден за риболов, не мислиш ли?

— Ако те са рибари, аз съм оперен певец. Единият оглежда езерото с бинокъл цял ден.

— Забелязах. Кои мислиш, че са?

— Нацистки шпиони. Искат да взривят стената на язовира и да потопят долината.

— Господи, какво въображение! Това пътешествие явно доста ти е размърдало намотките.

— Не знам какво да правя — каза той. — През цялата разходка само прехвърлях за и против.

— И?

— Джейни, нещата са много дебели. Трябва да помисля много добре.

— Тия дни трябва вече да се връщам на работа, скъпи.

— Това гласуване в полза на решението да поема задачата ли е?

— Господи, не, нямам никакво намерение да оказвам влияние върху крайното ти решение.

— То ще засегне и двама ни. Ти имаш право на глас.

— Какво ще кажеш за Магу, и той ли има право на глас?

— Разбира се.

Белият пес вдигна глава и Вейл го попита:

— Как мислиш, Магу? Да приема ли, или не?

Кучето изръмжа, пльосна се пред прозореца и задряма.

— Ето, на това му казвам живот — засмя се Вейл. — Гладна ли си?

— Аха.

— Ще опека две пържоли.

— Направих ябълков сладкиш.

— Значи затова мирише толкова хубаво. Ама ти си била голяма домакиня.

— Съмняваше ли се?

Той отиде в кухнята и извади две пържоли и една маруля.