Владетелят на кулата

— Стотина или повече вероятно. Но любимо ми е онова, което си спечелих, преди да приема чудесната сделка на Съюзника. По молба на баща си опустоших една земя на юг, където местните диваци създаваха проблеми. Бяха суеверна паплач и решиха, че съм вещица. Елвера, така ми казваха.

— Елвера. — Загледа се отново във флейтата, после стената зад него изтрещя. Вейлин срещна отново погледа ѝ и се усмихна, преди да ѝ обърне гръб, на нея и на флейтата. — Ще го запомня.

Чу виковете миг преди стената да изригне. Светлина нахлу в стаята и прогони студа.

— Кажи на брат си! — извика тя. — И хиляда пъти да ме убие, нищо няма да промени!

Светлината дойде за него, обгърна го с благословената си топлина, издърпа го от стаята. Отдалечаваше го и сякаш попиваше в него, докато Вейлин не съзря лице, което познаваше.

— Ти също светиш ярко — каза му Дарена. — Лесно беше да те намеря.

Светлина изпълни очите му, последните следи от студа се стапяха… но ето че една последна тръпка премина по гръбнака му, когато до него достигна друг глас. Не на жената, а на нещо много по-старо, без друго чувство в себе си освен на абсолютна увереност.

— Двамата с теб ще напишем края.

Събуди се с вик, трепереше спазматично, премръзнал и изтощен, без да е мъртъв. Нещо тежеше на гърдите му. Осъзна, че пръстите му се губят сред дълги копринени къдрици. Дарена изпъшка и вдигна глава, лицето ѝ — бледо, очите — угаснали от изтощение.

— Толкова лесно бе да те намеря — тихо промълви тя.

— Вейлин! — Рева стоеше на колене до него, усмихваше се и плачеше едновременно. Зад нея се виждаха Хера Дракил и хората му, на ястребовото лице на вожда бе изписано дълбоко безпокойство.

— Нали уж бях Мрачния меч — отвърна той.

Рева се засмя и го целуна по челото, без да крие сълзите си.

— Няма Мрачен меч. Това е приказка за деца.

Той я прегърна през раменете, после потърси в себе си, макар да знаеше какво ще намери. „Няма я. Песента я няма.“

Пета част

Баща ми никога не си е падал по дълбоките размишления и мъдрите думи. Малкото писания, които са останали от него, и характерно кратката му и лаконична кореспонденция са скучновато четиво, пълно с отегчителните дребнавости на военния живот. Ала има един случай, който се е запечатал в паметта ми, нещо, което той каза в нощта, когато падна Марбелис. Стояхме на билото на един хълм и гледахме как над стените се издигат пламъци, слушахме писъците на гражданите, станали жертва на дивашкото отмъщение, което Кралската гвардия изливаше върху тях, и аз се почувствах длъжен да го попитам защо изглежда толкова мрачен, щом току-що е спечелил величава победа, която ще остане в историята. Както вероятно се досещате, бях много пиян.

Без да отделя поглед от изтерзания град, баща ми отвърна:

— Всички победи са илюзия.

Алуциус Ал Хестиан, „Събрани съчинения“,

Великата библиотека на Обединеното кралство