Владетелят на кулата

Записките на Верниерс

— Вдигнете платната! — крещеше генералът на капитана с пронизителен глас, който граничеше с писък. — Вдигай платната, казах! Размърдай това корито!

Моряците роби се втурнаха да изпълнят заповедите на капитана, а аз отидох при парапета. Останките от армията бяха изтласкани към реката, варитаите се сражаваха до смърт, водени от тъпоумно подчинение, свободните мечове тичаха в паника към водата. Половин миля южно оттам Свободната кавалерия оказваше отпор на мъжете със зелените плащове, командирът им прегрупираше хората си с възхитително хладнокръвие. Уви, опитът им да се изтеглят се оказа неуспешен, когато многочислена конна част се появи в гърба им, засипа ги със залп от стрели, след което пришпори животните си за атака. Сякаш само за броени секунди всяка следа от организирана съпротива се изпари и воларианската армия се превърна в ужасена тълпа без шанс за оцеляване.

Извърнах поглед от грозния спектакъл и видях самотен конник да галопира по насипа, следван от хиляди мъже и жени с тояги и лъкове, от които нито един не носеше броня или доспехи от някакъв вид. Разстоянието беше твърде голямо, за да различа лицето на ездача, но въпреки това знаех извън всяко съмнение кой е той.

— По-бързо! — крещеше генералът през трясъка на вдигащата се котва. — Ако този кораб не е в морето до края на деня, ще съдера кожата по всеки роб от екипажа!

— Сигурен ли си? — попита Форнела, която стоеше близо до масата с картите и държеше чаша вино. — Не бих ти препоръчала да се върнеш у дома с такива впечатляващи новини.

— Не се прибираме у дома — сопна ѝ се той. — Връщаме се във Варинсхолд да изчакаме следващата вълна. Когато подкрепленията пристигнат, ще събера армия, която ще опустоши тази земя веднъж и завинаги. Запиши това, робе! — озъби ми се той. — Аз, генерал Реклар Токрев, с настоящото постановявам изтреблението на всички жители на тази провинция…

Посягах да взема пергамент, когато нещо привлече погледа ми. Корабът най-сетне бе започнал да се изтегля благодарение на попътния вятър, екипажът му глух за молбите на свободните мечове във водата. Примижах, зърнал ново платно да се белее при завоя, който реката правеше на по-малко от миля пред нас. Вече бях понатрупал опит с корабите и веднага познах мелденейския флаг, който се вееше на мачтата му, голямо черно знаме, знак, че е бил забелязан противник. Вик от такелажа потвърди, че не страдам от халюцинации.

— Стрелци по мачтите! — ревна капитанът. — Пригответе балистите! Куритаи на носа!

Още едно платно се появи след първото, после още две. Хвърлих поглед през рамо към генерала и с изненада видях лице на страхливец. Всяка следа от високомерие и арогантност беше изчезнала, заменена от потна гримаса и разтреперани от неприкрит страх крайници. И тогава разбрах, че този мъж всъщност никога не е участвал в битка. Беше виждал сражения, нареждал бе на мъже да участват в тях и да умират в тях, но самият той никога не беше вдигал оръжие. Тази мисъл породи силен смях в гърдите ми, смях, който успях да преглътна навреме. Страхливец или не, генералът все още имаше пълната власт над живота ми, поне докато този кораб плаваше по водата.

За разлика от мен, съпругата му не успя да скрие смеха си. Трескавият му поглед се завъртя към нея — Форнела стоеше до масата с картите, държеше свитъка, който му бях дал по-рано, и се смееше от сърце на съдържанието му.

— Какво има? — попита настоятелно той. — Какво ти е толкова забавно, почитаема съпруго?

Тя махна към мен, без да спира да се смее.

— О, просто се радвам на добре похарчените си пари.

Генералът ме погледна. Гневът добавяше малко цвят към бледото му лице.

— Сериозно? В какъв смисъл?

— Позволи ми да цитирам тази вероятно последна творба на прочутия учен и поет лорд Верниерс Алише Сомерен, озаглавена „Ода за генерал Реклар Токрев, ала Дракен“. — Замълча, колкото да се изкашля драматично, преглътна напиращото подхилкване и продължи: — „Мъж зъл и прекомерно горделив, от булката си мразен с право, мърсуваше и пиеше далеч от боя див, и писаря си със лъжи захранваше прездраво…“

— Млъкни — опита се да я спре генералът, но тя продължи, все едно не го е чула:

— „Той хората си прати да умрат отрудени, а сам мечтаеше за слава незаслужена…“

— Затвори си плювалника, кучко отровна! — Хвърли се към нея, удари я силно с юмрук, а когато Форнела залитна, я ритна в корема. — От години ме тровиш със злобата си! — Ритна я отново и тя повърна и се загърчи на палубата. — Цял век в твоята компания, вярно сърце! — Още един ритник, от който на устата ѝ изби кръв. — Още след първата седмица знаех, че един ден ще те убия…

Ножът, който моята господарка беше захвърлила в каютата си, имаше късо, но наточено острие и с лекота потъна до дръжката в черепа на господаря. Той издаде странен, писклив звук, почти като дете, което си поема дъх, преди да се разкрещи отново, после се строполи напред и носът му се счупи с хрущене при срещата си с дъските на палубата. Винаги съм съжаляван дълбоко, че смъртта му бе толкова бърза и че така и не разбра кой е нанесъл смъртоносния удар. Но пък съм имал не един и два повода да се дивя на трудно смилаемия факт, че едва малцина от нас получават края, който заслужават.

Форнела изплю още кръв върху палубата и ме стрелна с примирен поглед.

— Предполагам… че за една последна… целувка… и дума не може да става?

Обърнах се, чул тропот на тичащи крака, и видях двама куритаи да тичат към мен с извадени мечове близнаци. Тъкмо щях да хукна към парапета и да си пробвам късмета в реката, когато в палубата до мен се заби стрела, след нея още и още. Метнах се към масата и се претърколих отдолу, а куритаите паднаха мъртви под дъжда от стрели. Погледнах към Форнела — тя изскимтя уплашено, втренчила поглед в стрелата, която приковаваше роклята ѝ към дъските на палубата. Бих искал да ви разкажа как действията ми са били мотивирани от някакво кавалерско чувство, как съм я грабнал за ръцете и съм я издърпал под прикритието на масата, воден единствено от прилив на смелост, но това би било лъжа. Просто знаех, че мелденейците ще я сметнат за ценна заложница, и се надявах, че ще погледнат с добро око на мен, ако им я предам жива и здрава.

Сгушихме се под масата, стрелите продължаваха да валят, а малко след това на палубата изтрещя нещо голямо и тежко, което донесе със себе си гореща вълна и бълваше дим. Още стрели, още тежки горящи неща. Форнела се притискаше към мен, макар че що за утеха намираше в близостта ми, нямах представа, нямам и до днес. Скоро палубата се килна под опасен ъгъл, градушката от стрели спря, заменена от крясъците и металическия трясък на сражаващи се мъже. Моряк роб падна мъртъв на крачка от нашата маса, от раната на врата му още бликаше кръв, а малко след това виковете на гняв и предизвикателство отстъпиха пред писъци и молби за милост.

А сетне се спусна тишина сякаш безкрайна, накъсвана от глас, който говореше на мелденейското наречие на езика на Кралството.

— Изгасете тези пожари! — извика заповедно гласът. — Белорат, слез в трюма и довърши всички, които не са сложили оръжие. И провери корпуса за пробойни. Срамота ще е ако изгубим такава прекрасна плячка.

Ботуши закрачиха по палубата и спряха пред масата, излъскани и блестящи въпреки кръвта, която ги беше опръскала. Форнела се закашля, превита на две, с ръце върху корема; ботушите отстъпиха крачка назад и едно познато лице надникна под плота на масата, красиво лице на човек с брада и златна коса, провиснала над сини очи.

— Виж ти, милорд — каза Щита. — На бас, че имаш интересна история за разказване.

Пожарите бяха изгасени бързо, а първият помощник-капитан се върна от трюма с новината, че корпусът е непокътнат.

— Чудесно! — зарадва се искрено Щита и прокара ръка по резбования дървен парапет на десния борд. — Виждал ли си някога такъв красавец, Белорат? Кораб, с който да обиколиш света.

— Името му е „Буревластен“ — каза Форнела на езика на Кралството, който говореше със силен акцент.

Щита се обърна към нея с изражение, което не вещаеше нищо добро.

— Името му ще го избера аз. А ти си мълчи, докато не ти кажа да говориш. — После видя нещо зад нас и лицето му се разведри. — Всъщност кръстницата му тъкмо идва да го благослови. — И отиде да поздрави странна групичка хора, които се прехвърляха на борда от мелденейския съд, вързан за воларианския флагман.

Първи на палубата стъпиха двама мъже, единият много едър и с грубиянски вид, другият доста по-млад, но явно не без воински опит. И двамата плъзнаха поглед по клането с извадени мечове и спокойни лица. Едрият се обърна с поклон към трите жени, които ги последваха, една от които моментално привлече вниманието на всички присъстващи. Стройна и с изправен гръб, облечена в семпла рокля и с лека плетена ризница, с копринен шал, вързан около главата. Тази жена тръгна по палубата с решителна крачка и силна вътрешна увереност, в сравнение с които претенциите за величие на генерала изглеждаха смешни.

— Добре дошли, ваше величество — поздрави я Щита и се поклони ниско. — Добре дошли на борда на „Кралица Лирна“. Това е подаръкът ми за теб.

Жената кимна леко и обходи с жив поглед палубата.

— Във флота на брат ми имаше един кораб, който се казваше „Лирна“. Чудя се какво е станало с него. — Млъкна, когато погледът ѝ се спря на мен, и аз чак сега видях ясно белезите ѝ, восъчната грапава кожа, която покриваше горната половина на лицето ѝ, обезобразеното ухо, което шалът прикриваше само частично.

Тя тръгна към мен и аз сведох поглед. Паднах на едно коляно с наведена глава, точно както го бях сторил в тронната зала на брат ѝ преди няколко месеца.

— Ваше величество — казах аз.

— Станете, милорд — отвърна тя и аз вдигнах глава и видях, че се усмихва. — Ако не се лъжа, с вас имаме делова среща.