Владетелят на кулата

1. Лирна

Когато лодката я свали на речния бряг, там имаше петдесетина души. Нямаше и помен от церемония, само група раздърпани хора със сурови очи, които гледаха приближаващата лодка било с недоверие, било с учудване, и спираха любопитни погледи върху обезобразената жена с шала на главата. Щита стоеше на носа, вперил поглед във високата фигура в средата на групата. „Изглежда толкова блед“ — помисли си Лирна с разтуптяно сърце. До Вейлин стоеше атлетична млада жена с меч на гърба и дълга кестенява коса, вързана на опашка, а лицето ѝ беше със съвършена порцеланова кожа, толкова чисто, че Лирна усети неканен бодеж на завист в гърдите.

„Престани веднага! — смъмри се тя. — Една кралица стои над дребната завист.“

Но ѝ беше трудно да гледа безучастно как младата жена не се отделя от него, как постоянно го стрелка с поглед с нескрита тревога в очите. Няколко от лицата сред посрещаните ѝ бяха познати — брат Кейнис, със сурово лице и застанал малко встрани от останалите; Ал Мелна, младият капитан от Конната гвардия, хванал за ръка жена с дълги тъмни плитки и пресен белег над едното око. Там беше и осиновената дъщеря на покойния граничен лорд — още една, която видимо държеше да е близо до Вейлин.

Дъното на лодката остърга в тръстиките, Елл-Нестра слезе на брега и се поклони на посрещачите.

— Атеран Елл-Нестра, Щит на Островите — каза той, изправи се и погледна с мрачна усмивка високия мъж. — Макар че поне с един от вас, струва ми се, се познаваме отпреди…

Вейлин му хвърли кратък поглед и тръгна напред с лице изопнато от искрено изумление, докато Лирна слизаше от лодката с помощта на Илтис и Бентен. Спря на няколко крачки от нея, като продължаваше да я зяпа безсрамно, а тя полагаше нечовешки усилия да не се сгърчи под погледа му.

След миг Вейлин примигна и падна на колене.

— Ваше величество — каза той с глас толкова слаб и напрегнат, че не звучеше като себе си, а на лицето му се изписа неописуемо облекчение. — Добре дошли у дома.

Имението на васалния лорд, изглежда, бе единствената сграда в Алтор, която бе преживяла обсадата непокътната. От преминаването си през града Лирна щеше да запомни най-вече страшните разрушения, които виждаше на всяка крачка. Повечето тела бяха изнесени, а извън стените горяха многобройни клади край гробовете, изкопани от кумбраелците. Воларианските мъртви бяха прекарвани с каруци няколко мили на юг, до една каменоломна, която щеше да бъде засипана с пръст, и ги изсипваха там без заупокойна молитва или друг ритуал, който да отбележи смъртта им. Изглежда, съпругата на генерала беше една от едва петстотинте оцелели от цялата армия на нашественика.

Сега генералшата стоеше пред нея, лицето ѝ изопнато от потисната болка, ръцете ѝ притиснати към корема там, където омразният ѝ съпруг я беше изритал. Капитаните на армията стояха зад Лирна заедно с придворните на лейди Рева. Въпросните придворни представляваха странна сбирщина — един стар гвардеец с големи мустаци, който незнайно как бе преживял обсадата, ветеран лъкометец, с когото Вейлин явно се познаваше отпреди, и една азраелка, която имитираше добре говора на образованите и която определено избягваше да срещне погледа на Лирна. Каквито и да бяха разликите помежду им обаче, те, както и целият град, явно изпитваха неоспорима, почти пламенна лоялност към своята нова лейди губернаторка. „Ще трябва да я държа под око — реши Лирна с нотка на съжаление и се усмихна на младата жена, която стоеше вляво от нея. — Едно кралство не може да има две кралици.“

Седеше на красив стол върху подиума в голямата зала. Лейди Рева ѝ бе предложила да седне на престола, но Лирна не пожела и да чуе за това.

— Престолът принадлежи на вас, милейди губернаторке.

От дясната ѝ страна стоеше Вейлин със скръстени на гърдите ръце. Беше блед като платно и толкова изтощен, че беше чудо как още стои на крака. Ала през всичките часове досега, посветени на петиции и присъди, бе стоял прав, без да се оплаче или да помоли за стол.

— Ще говорим на езика на Кралството — каза Лирна на генералшата. — За да ни разбират присъстващите.

Воларианката кимна бавно.

— Както желаете.

Илтис пристъпи напред и изръмжа свирепо:

— Пленницата ще се обръща към кралицата с ваше величество.

Жената примижа от неудобство, ръката ѝ се сгърчи върху корема.

— Кажете името си — обърна се към нея Лирна.

— Форнела Ав Токрев Ав Ентрил… ваше величество.

— С настоящото сте осъдена като агресор в това кралство, след като ни нападнахте без справедлива причина и използвахте методи, които са срам за човечеството. Присъдата е смърт.

Лирна следеше внимателно лицето на жената и наистина откри там страх, но не толкова, на колкото се беше надявала. „Възможно ли е да е вярно? — запита се тя, спомнила си разказа на Верниерс. — Наистина ли е живяла толкова дълго, че да не се страхува от смъртта?“