Владетелят на кулата

— Но — продължи Лирна — лорд Верниерс се изказа във ваша полза. Според него вие сте жена с практичен ум и макар че охотно сте извличали изгода от невъобразимите ужаси, на които е било подложено това кралство, самата вие не сте взели пряко участие в тях. По тази причина съм склонна да проявя милост, но само при условие, че отговорите на всички поставени ви въпроси без колебание и притворство. — Наведе се напред, впери поглед в жената и добави на волариански: — А повярвайте ми, уважаема, сред нас има такива, които чуват лъжата като писък, и други, които ще измъкнат тайните от главата ви дори след като я махнем от раменете ви.

Страхът на жената се усили едва доловимо и тя кимна, което накара Илтис да тропне с ботуш.

— Съгласна съм с условията ви, ваше величество — побърза да каже жената.

— Много добре. — Лирна се облегна на стола си и стисна за миг страничните облегалки. — По-късно ще бъдете подложена на по-подробен разпит насаме. Засега обаче нека ви попитам следното. Според лорд Верниерс съпругът ви е споменал, че ще се върне във Варинсхолд, за да чака там следващата вълна. Какво е имал предвид?

— Следващата вълна подкрепления, ваше величество — отвърна Форнела със задоволителна липса на колебание. — Войските, които трябваше да окупират тези земи и да ги подготвят за следващата фаза.

— Фаза? — Лирна се намръщи. — Щом нашествието ви е щяло да се увенчае с успех, за каква следваща фаза може да става въпрос?

Воларианката се размърда, беше очевидно, че изпитва болка.

— Завладяването на това кралство беше само първата стъпка на един по-голям план, ваше величество. Тази земя предлагаше някои географски предимства, важни за постигането на окончателната цел.

Лирна усети как Вейлин до нея се напряга. Обърна се и го видя да се мръщи, вперил съсредоточен поглед в пленницата, после въздъхна с раздразнение.

— Милорд? — подкани го тя с тревога.

— Простете, ваше величество — каза той и се усмихна изтормозено. — Просто… много съм уморен.

Лирна се вгледа в лицето му, видя зачервените очи, хлътналите бузи и дълбоката тъга, която тежеше в погледа му. Знаеше какво е направил предния ден, предполагаше, че след време ще го узнае и целият свят, и се питаше дали това униние се дължи на смъртта, която бе видял и причинил. Винаги го бе смятала за неподвластен на такива дреболии като чувство за вина и отчаяние, действията му бяха неизменно безупречни. Но сега… „Възможно ли е все пак да е обикновен човек?“

— Говори ясно — каза тя и се обърна отново към затворничката. — Каква е тази окончателна цел?

— Алпиранската империя, ваше величество. — Форнела изглеждаше изненадана, че Лирна не се е досетила и сама за този толкова очевиден отговор. — Нашествието в това кралство бе просто първата стъпка към завладяването на Алпиранската империя. Взора стъпка: през лятото на следващата година от пристанищата на това кралство потегля армия към северните брегове на империята. Втора армия със същата сила и численост предприема едновременна атака по южната граница. И се сбъдва отдавнашната мечта на воларианския народ. — Усмивката на жената бе едва забележима. — Моля да ми простите, ваше величество, но трябва да ви кажа, че тази инвазия винаги е била просто прелюдия към една много по-голяма игра.

— Да — отвърна Лирна след кратък размисъл. — Игра, която аз ще довърша, като опожаря Волар.

Вечерта имаше нещо като банкет. Въпреки обсадата кумбраелската столица явно бе добре запасена с продоволствие, защото дългата трапезна маса бе отрупана с храна и безброй бутилки вино от отлични реколти.

— Колекцията на чичо ми — обясни лейди Рева. — Вече раздадох по-голямата част от нея на хората в града.

Стояха в градината на имението недалече от отворените прозорци на трапезарията, Бентен и Илтис също бяха там, на десетина крачки от двете им страни. Азраелката, явно уважавана съветница на предишния васален лорд и на неговата наследничка, стоеше пред прозореца с уж неутрални стойка и изражение, но интелигентният ѝ поглед не ги изпускаше нито за миг.

— Милейди не обича вино? — попита Лирна лейди губернаторката, като обърна гръб на любопитната съветница.

— Не мога да го понасям. — Рева се усмихна смутено, стиснала ръце пред себе си и свела леко глава. Видно бе, че познанията ѝ за етикета са крайно недостатъчни, например често изпускаше правилните обръщения, но пък това, оказваше се, по никакъв начин не дразнеше кралската персона на Лирна.

— Чичо ви беше нещо като експерт по въпроса, ако си спомням добре — каза тя. — Помня, че подушваше чаша вино и безпогрешно назоваваше годината, лозето и дори накъде е гледал склонът, където е расло гроздето.

— Той беше пияница. Но ми беше чичо и много ми липсва.

— Особено тази вечер, предполагам.

Рева се засмя.

— Ами… не съм свикнала с такива работи. — Намръщи се с раздразнение, преди да добави: — Ъъ… ваше величество. Простете.