Владетелят на кулата

Лирна се усмихна мълчаливо и погледна назад към банкета. Не беше шумно това празненство, хората разговаряха тихо, все още под впечатлението на ужасите, които бяха видели, тъгуваха за близките и приятелите, които бяха загубили. Затова пък виното определено беше на почит, особено що се отнася до Норта Ал Сендал, който седеше на стъпалата на къщата, преметнал ръка през рамото на брат Кейнис, и жестикулираше енергично, при което виното в чашата му се плискаше.

— Красиво е, брат. Широки открити пространства, чудесен изглед към морето и… — смушка с лакът лорд-маршала и му намигна, — и всяка вечер си лягам с красива жена. Всяка вечер, братле! А ти предпочиташ да си стоиш в ордена.

— Този човек много ме дразни — каза лейди Рева. — Дори когато е трезвен.

— Наистина е доста приказлив като за труп — отвърна Лирна. Погледна към останалите гости и забеляза, че един важен човек липсва. Беше се прибрал в лагера на армията си след първия час на банкета, извинявайки се с умора, а че е уморен, нямаше никакво съмнение. Лейди Дарена си бе тръгнала с него, което даде повод на Лирна да осъзнае, че прибързаната ѝ ревност към лейди губернаторката може и да не е била насочена към правилната жена.

— Какво е станало с лорд Вейлин? — попита тя.

Неохота се изписа по лицето на лейди Рева, напрежение обтегна порцелановата ѝ кожа.

— Той ни спаси.

— Знам. Но не мога да си затворя очите пред факта, че начинът, по който ви е спасил, е оставил своята дълбока следа. Кажете ми какво е станало с него, милейди.

Рева издиша през зъби, после стисна устни пред неканения спомен.

— Той доведе горските хора в града и те избиха воларианците. Всичките, при това за броени минути. Отецът ми е свидетел, че бих дала дясната си ръка да бяха тук по време на обсадата. Намерих го, след като… всичко приключи. Той… кървеше, много. Говорехме, а после той се строполи. Почти все едно беше… — Млъкна и вдигна глава да погледне Лирна в очите. — Приличаше на умрял. После дойде лейди Дарена. Движеше се много странно, със затворени очи, но дойде право при него, без нито веднъж да се спъне. Кожата ѝ беше толкова бледа… Срина се отгоре му и аз реших, че и двамата са мъртви. Тогава започнах да се моля, ваше величество. Молех се на Отеца и пищях, защото бе толкова нечестно… А после… — Потрепери и скръсти ръце на гърдите си. — А после те оживяха.

— Някой друг видя ли това?

— Само горските хора. И си личеше, че никак не им харесва.

— Добре ще е да не го споделяш с друг, да си остане между нас засега.

— Както кажете, ваше величество.

Лирна я докосна по ръката и тръгна назад към къщата.

— Вие сериозно ли говорехте? — попита след нея Рева. — За това, дето ще им подпалите града?

Лирна спря и кимна.

— Напълно. От първата до последната дума.

— Преди да се случи всичко това бях толкова уверена, толкова убедена, че това, което правя, е добро и правилно. Имах мисия, свещена мисия, благословена от самия Отец. Сега… — Младата губернаторка навъси чело и изведнъж вече не изглеждаше толкова млада. — Направих… разни неща тук. За да защитя града, направих неща, които… В онзи момент ми се сториха правилни и справедливи, но сега не знам. Сега се питам дали не съм взела гнева за здрав разум и убийството за правосъдие.

— По време на война те са едно и също, милейди. — Върна се и стисна ръката на Рева. — И аз направих разни неща. И бих повторила всяко от тях.

— Бих искала да се поразходя, господа — каза тя на Илтис и Бентен малко по-късно. — Да видя своята нова армия.

Илтис се поклони, без да задава въпроси, а Бентен бе зает да се бори с прозявките си.

— Късният час ви измъчва, милорд? — обърна се към него Лирна.

— Моля да ме извините, ваше величество — отвърна той и изправи гръб. — Аз съм на ваше раз…

Тя го спря с жест.

— Бягай в леглото, Бентен.

Като мнозина от гостите, и Орена явно бе оценила високо вкуса на покойния васален лорд към хубавите вина.

— И ние ше додем, ваше величество — каза тя, като заваляше леко думите, а очите ѝ се кръстосваха комично. — Обичам войници.

— Ще я сложа да си легне, ваше величество — каза Мурел, хвана под ръка придворната дама и я повлече към къщата въпреки негодуванието ѝ.

— Искам да видя войниците бе! — мрънкаше Орена.

— Траурът ѝ не трая дълго — отбеляза Илтис, загледан след двете жени.

— Хората скърбят по различен начин, милорд. Ще тръгваме ли?

— Мисля, че има нещо, което трябва да ви кажа, милейди — започна едрият мъж, след като минаха по насипа. — Свързано е с лорд Ал Сорна.

— Сериозно? Какво?

— С него се познаваме отпреди. Срещали сме се два пъти. Първият път беше в Линеш, където той ми остави това… — той докосна обезобразения си нос, — а вторият беше преди няколко месеца, когато аз…

Лирна спря и го погледна с вдигнати вежди.

— Когато се опитах да го убия — довърши нейният лорд-протектор. — С арбалет.

Смехът ѝ звънна над реката. Илтис мълчеше стоически.

— Затова си бил в зандана с Фермин — каза тя.

— Въпрос на много лоша преценка, каквато, уверявам ви, няма да допусна отново. Привързаността ми към Вярата беше ожесточена, безкритична. Сега… сега съм верен на други неща.

— Дано да е така.