Властелинът на пръстените

— Прости ми! Гледай ни сега с дружелюбен взор! Гледай и се радвай, защото от Дуринов ден насам си първото джудже, съзряло дърветата на Лориенския Наит!

Когато дойде неговият ред, Фродо погледна нагоре и дъхът му спря. Стояха сред открита ливада. Наляво се издигаше огромна могила и тревата по нея бе зелена като пролетта в Стари времена. По склоновете като двойна корона растяха два пръстена от дървета — външните имаха снежнобяла кора и бяха без листа, но прекрасни в грациозната си голота; вътрешните бяха огромни малорни, все още облечени в бледозлатиста премяна. Високо сред клоните на едно величаво дърво в центъра блестеше бял плоскоред. В подножието на дърветата и навсякъде по зелените склонове тревата бе осеяна с дребни златни цветчета с формата на звезди. Сред тях се полюшваха на стройните си стъбла други цветя, бели и съвсем бледозелени — те искряха като мъгла сред наситения цвят на тревата. Небето отгоре бе синьо, а следобедното слънце огряваше хълма и хвърляше под дърветата дълги зелени сенки.

— Гледайте! Стигнахме до Серин Амрот — каза Халдир. — Това е сърцето на древното кралство, такова, каквото е било от незапомнени дни. Тук е могилата на Амрот, където в по-щастливи времена се издигал неговият дом. Тук вечно цъфтят зимните цветя сред невехнеща трева — жълтият еланор и бледият нифредил. Тук ще останем засега, а привечер ще влезем в града на Галадримите.

Всички се проснаха на благоуханната трева, само Фродо още стоеше замаян от изумление. Струваше му се, че е престъпил през висок прозорец, разкрит към изчезнал свят. Огряваха го лъчи, за които в неговия език нямаше дума. Всичко, що виждаше, бе грациозно, но формите изглеждаха ясно очертани, сякаш бяха замислени и изрисувани току преди падането на превръзката от очите му, ала изглеждаха и древни, като че бяха надживели вечността. Виждаше само познати цветове: златни, бели, сини, зелени, но те бяха свежи и до болка прекрасни, сякаш в този миг ги виждаше за пръв път и се мъчеше да им измисли нови и вълшебни имена. Ничие сърце не би могло тук през зимата да скърби за лятото или пролетта. В нищо, израсло по тая земя, не се забелязваше недостатък, болест или безформеност. Лориен бе неопетнена.

Обърна се и видя, че Сам е застанал край него, оглежда се озадачено и разтърква очи, сякаш не бе съвсем сигурен, че не сънува.

— Не ще и дума, денят е ясен и слънцето грее — каза той. — Мислех, че елфите обичат само луната и звездите, но това тук е по-елфическо от всичко, дето съм чувал. Имам чувството, че съм вътре в песните, ако разбирате какво искам да кажа.

Халдир ги погледна и като че наистина разбра и мисълта, и думите. Той се усмихна и каза:

— Вие усещате силата на Владетелката на Галадримите. Ще ви хареса ли да се изкачите с мен по Серин Амрот?

Той леко се заизкачва по тревистите склонове и двамата го последваха. Макар че вървеше и дишаше, а наоколо живи листа и цветя тръпнеха под същия хладен вятър, който облъхваше лицето му, Фродо усети, че се намира в безвременна страна, която не вехне, не се изменя и не чезне в забрава. Дори когато си заминеше и отново навлезеше във външния свят, Фродо, скиталецът от Графството, щеше да продължава да броди по тревата сред еланор и нифредил в прекрасната Лотлориен.

Навлязоха в пръстена от бели дървета. В това време южнякът повя над Серин Амрот и с въздишка заигра сред клоните. Застанал неподвижен, Фродо дочу далечен прибой по отдавна отмити плажове и крясъци на морски птици, чийто род е изчезнал от лицето на земята.

Халдир бе отминал и се изкачваше към един висок плоскоред. Готвейки се да го последва, Фродо положи ръка върху дървото край стълбата — никога не бе усещал тъй внезапно и отчетливо допира на дървесна кора, нейната тъкан и живота под нея. Наслаждаваше се на дървото и докосването му, но не като дървар или дърводелец; това бе насладата на самото живо дърво.

Когато най-сетне стъпи на високата платформа, Халдир го хвана за ръка и го обърна на юг.

— Погледни първо натам! — каза той.

Фродо погледна и видя, все още на известно разстояние, хълм с множество могъщи дървета или град от зелени кули — не можеше да реши кое от двете е вярно. Струваше му се, че оттам идва цялата мощ и светлина, властвуваща над този край. Внезапно го обзе желанието да полети като птица и да отдъхне сред зеления град. После погледна на изток и видя земите на Лориен да се разстилат до бледия блясък на Великата река Андуин. Надигна взор отвъд реката, всичката светлина изгасна и той отново се озова в познатия свят. Зад реката земите изглеждаха плоски, пусти, безформени и неясни, чак докато се издигнеха в далечината като мрачна и заплашителна стена. Слънцето, огряващо Лотлориен, нямаше властта да разсее сенките на далечните възвишения.