Властелинът на пръстените

— Там е твърдината на Южен Мраколес — каза Халдир. — Облечена е в гора от мрачни ели, където дърветата, се борят едно срещу друго, а клоните им гният и съхнат. На каменно възвишение сред нея се издига Дол Гулдур, където дълго живя скритият Враг. Боим се, че отново е обитаван от седмократно по-могъща сила. От тази височина можеш да видиш двете сили, изправени една срещу друга; дори и в този миг те се борят мислено, ала докато светлината прониква в самото сърце на мрака, нейната собствена тайна остава неразкрита. Все още.

Халдир се обърна, бързо се спусна надолу и хобитите го последваха.

В подножието на хълма Фродо откри Арагорн, застанал неподвижен и безмълвен като дърво, но в ръцете си държеше златисто цветче еланор, а в очите му блестеше светлина. Обгръщаше го някакъв красив спомен и като го погледна, Фродо разбра, че той вижда това място така, както е било преди. Защото суровите години бяха изчезнали от лицето на Арагорн и той изглеждаше облечен в бяло, висок и красив млад владетел; изричаше елфически слова на някого, невидим за Фродо.

— Арвен ванимелда, намарие! — каза той, после въздъхна и откъсвайки се от размислите, погледна към Фродо с усмивка. — Тук е сърцето на Елфосвят и тук ще остане завинаги сърцето ми, освен ако ни чака светлина отвъд мрачните пътища, по които тепърва ще крачим с теб. Ела!

Той хвана Фродо за ръката и се отдалечи от хълма Серин Амрот, при който вече нямаше да се завърне жив.

ГЛАВА 7 ОГЛЕДАЛОТО НА ГАЛАДРИЕЛ

Когато отново потеглиха напред, слънцето потъваше зад планините и в горите се сгъстяваха сенки. Пътеката навлезе сред гъсталаци, където вече настъпваше мрак. Докато крачеха, под дърветата настана нощ и елфите извадиха сребърните си фенери.

Внезапно отново излязоха на открито и се озоваха под бледото вечерно небе, пронизано от няколко ранни звезди. Пред тях се простираше широк пръстен от открито пространство, който извиваше от двете страни. Зад него имаше дълбок ров, потънал в меки сенки, но тревата по ръба му бе зелена, сякаш още грееше със спомена за отминалото слънце. От другата страна се издигаше висока зелена стена, обграждаща зелен хълм, покрит с малорнови дървета — по-големи от всички, които бяха виждали досега в тази страна. Височината им не можеше да се определи, но те се възправяха в здрача като живи кули. Сред многоетажните им клони и неспирно трептящите листа блестяха безброй светлини: зелени, златни и сребърни. Халдир се обърна към Отряда:

— Добре дошли в Карас Галадон! Ето града на Галадримите, където живеят Владетелят Келеборн и Галадриел, Владетелка на Лориен. Но оттук не можем да влезем, защото портата не е обърната на север. Трябва да заобиколим откъм южната страна, а пътят не е кратък, защото градът е голям.

Покрай външния ръб на рова минаваше път, покрит с бял камък. Тръгнаха по него на запад, а градът все тъй се извисяваше отляво, като зелен облак; в гъстеещия мрак изгряваха нови и нови светлини, докато целият хълм сякаш пламна от звезди. Най-после стигнаха до бял мост, прекосиха го и се озоваха пред портата на града — тя бе обърната на югозапад, разположена между издадените напред стени. По здравите врати висяха многобройни фенери.

Халдир почука, заговори и портата безшумно се открехна, макар че Фродо не забеляза никъде стражи. Пътниците влязоха и вратите се затвориха зад тях. Намираха се в дълбок коридор между стените и минавайки бързо по него, прекрачиха в Града на дърветата. Не виждаха никого, не чуваха стъпки по пътеките, но въздухът наоколо бе изпълнен с гласове. От далечните висини на хълма долиташе песен и се лееше като гальовен дъжд по листата.

По много пътеки и стълбища минаха, докато стигнаха върха и видяха пред себе си блещукащ фонтан сред широка морава. Осветен от висящи по клоните сребърни фенери, той се лееше в сребърно корито, от което извираше бял поток. В южния край на моравата растеше най-могъщото от всички дървета; огромният му гладък дънер лъщеше като сива коприна и се издигаше във висините, където първите му клони се разперваха като огромни ръце под сенчести облаци от листа. Край стъблото висеше широка бяла стълба и в подножието й седяха трима елфи. При идването на пътниците те скочиха на крака и Фродо видя, че са високи и облечени в сиви ризници, а от раменете им висят бели плащове.

— Тук живеят Келеборн и Галадриел — каза Халдир. — Те повеляват да се изкачите и да говорите с тях.

Един от елфите пазачи изсвири звънко с малкия си рог и отгоре му отвърнаха трикратно.

— Аз ще тръгна пръв — каза Халдир. — След мен да дойдат Фродо и Леголас. Останалите могат да се подредят както искат. За тия, които не са свикнали с подобни стълби изкачването е дълго, но можете да почивате по пътя.