Властелинът на пръстените

Докато бавно се катереше нагоре, Фродо мина край много плоскореди — някои от едната страна, други от другата, а трети разположени около стъблото на дървото, тъй че стълбата минаваше през тях. Високо над земята той стигна до просторен талан, напомнящ палуба на огромен кораб. Върху него бе изградена къща — толкова голяма, че ако беше на земята, би послужила за зала дори на човеците. Фродо влезе след Халдир и се озова в овално помещение, сред което се издигаше стъблото на грамадния малорн, вече изострено към върха, но все още внушително като необхватна колона.

Мека светлина изпълваше залата; стените й бяха зелени и сребристи, а покривът златен. Вътре седяха мнозина елфи. На два трона край дънера, под балдахин от жив клон, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн — дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях, освен в дълбините на погледите — пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древната памет.

Халдир доведе Фродо пред тях и Владетелят го поздрави на собствения му език. Владетелката Галадриел не каза нито дума, но за дълго се вгледа в лицето му.

— Седни сега край трона ми, Фродо от Графството! — каза Келеборн. — Ще си поговорим, когато дойдат всички.

Докато спътниците влизаха, той любезно поздравяваше всекиго по име.

— Добре дошъл, Арагорн, син на Арагорн! — каза той. — Тридесет и осем години отминаха във външния свят, откакто посети тази страна; и тия години тегнат над тебе. Но краят наближава, за добро или за зло. Свали товара си тук за кратък отдих!

— Добре дошъл, сине на Трандуил! Твърде рядко пътува моят народ надалеч от Севера.

— Добре дошъл, Гимли, син на Глоин! Наистина отдавна не сме виждали никой от, народа на Дурин в Карас Галадон. Но днес нарушихме древния си закон. Дано това бъде знак, че макар сега светът да тъне в мрак, наближават по-добри дни и ще се поднови дружбата между нашите народи.

Гимли ниско се поклони.

Когато всички гости насядаха пред трона му, Владетелят отново ги огледа.

— Тук са осем — каза той. — Според вестите на път трябваше да потеглят девет. Но може би е имало промяна в решението, за която не сме чули. Елронд е далеч, а мракът между нас гъстее и през цялата година сенките прииждаха.

— Не, не е имало промяна в решението — заговори за пръв път Владетелката Галадриел. Гласът й бе ясен и мелодичен, но по-дълбок, отколкото у простосмъртните жени. — Гандалф Сивия е потеглил с Отряда, ала не е преминал границите на тази страна. Кажете ни сега къде е той, защото много се надявах отново да поговоря с него. Но не мога да го видя отдалече, освен ако пристъпи в пределите на Лотлориен — сива мъгла го обгръща и незнайни за мен са пътищата на нозете и ума му.

— Уви! — изрече Арагорн. — Гандалф Сивия потъна в сянката. Той не успя да избяга от Мория и остана там.

При тези думи всички елфи в залата нададоха вик на скръб и изумление.

— Лоши вести — каза Келеборн, — най-лошите, изричани тук през дълги години, изпълнени с горестни събития. — Той се обърна към Халдир и запита на елфически език: — Защо досега не ми бе съобщено за това?

— Не говорихме с Халдир за делата и задачите си — каза Леголас. — Отначало бяхме много уморени и опасността ни гонеше по петите, а сетне за известно време почти забравихме скръбта си, докато крачехме радостни по прекрасните пътеки на Лориен.

— Ала скръбта ни е голяма и загубата непоправима — добави Фродо. — Гандалф бе наш водач и той ни преведе през Мория, когато не виждахме надежда за бягство, той ни спаси и сам падна.

— Разкажете ни сега всичко! — каза Келеборн.

Тогава Арагорн описа всичко, което се бе случило по прохода на Карадрас и през следващите дни; разказа за Балин и неговия дневник, за боя в Залата на Мазарбул, за огъня, за тесния мост и за идването на Ужаса.

— Той приличаше на зло от Древния свят, каквото дотогава не бях виждал — привърши разказа си Арагорн. — Беше едновременно сянка и пламък, могъщ и страшен.

— Това бе балрог от Моргот — каза Леголас, — най-смъртоносният от всички врагове на елфите, освен Онзи, що седи в Черната кула.

— С очите си видях на моста онова, що ни преследва в най-страшните сънища, видях Злото на Дурин — тихо каза Гимли и в очите му тъмнееше страх.

— Уви! — въздъхна Келеборн. — Отдавна се бояхме, че под Карадрас дреме Ужасът. Но ако знаех, че джуджетата отново са раздвижили злото в Мория, бих забранил на всички ви да преминете северната граница. И ако не звучеше невероятно, бих се изкушил да кажа, че на стари години Гандалф е преминал от мъдрост към безумие, за да навлезе без нужда в капаните на Мория.