Властелинът на пръстените

— Хобити? — учуди се Еомер. — Какво ли е пък това? Странно име.

— Странно име за странен народ — каза Гимли. — Но тия бяха много скъпи за нас. Изглежда, че и в Рохан сте чули словата, които смутиха Минас Тирит. В тях се говореше за полуръстове. Тия хобити са полуръстове.

— Полуръстове — изсмя се Конникът, застанал до Еомер. — Полуръстове! Ами че те са просто дребосъци от старите северни песни и детски приказки. В легенда ли сме попаднали, или крачим посред бял ден по зелената земя?

— Едното не пречи на другото — каза Арагорн. — Не ние, а дошлите подир нас ще сътворят легенди за нашето време. Зелена земя, казваш? Добра тема за легенда, макар сега да стъпваш по нея посред бял ден!

— Времето не чака — каза Конникът, без да обръща внимание на Арагорн. — Трябва да бързаме на юг, предводителю. Да оставим тия диви странници да вършат каквото им хрумне. Или пък да ги вържем и да ги отведем пред краля.

— Спокойно, Еотен! — отвърна Еомер на своя език. — Остави ме за малко. Кажи на еоредите да се съберат на пътеката и да се приготвят за потегляне към Ентоброд.

Мърморейки тихичко, Еотен се оттегли и заговори с останалите. Скоро те се отдалечиха и оставиха Еомер насаме с тримата другари.

— Странно е всичко, което говориш, Арагорн — каза той. — Ала е ясно, че изричаш самата истина — мъжете от Пределите не лъжат и затова е трудно да бъдат измамени. Но ти не разкри всичко. Няма ли сега да разкажеш по-подробно за задачата си, та да преценя що да сторя?

— Преди много седмици потеглих от Имладрис, както го наричаше онзи стих — отвърна Арагорн. — С мен беше и Боромир от Минас Тирит. Задачата ми бе заедно със сина на Денетор да стигна до този град и да помогна на народа му във войната против Саурон. Но Отрядът, с който пътувах, имаше друга задача. Сега не мога да говоря за нея. Водеше ни Гандалф Сивия.

— Гандалф! — възкликна Еомер. — Гандалф Сиводомни е известен в Пределите, но ще ви предупредя, че името му вече не е ключ за кралското благоволение. Откакто се помним, той неведнъж е гостувал из тия земи, пристигайки когато пожелае — всеки сезон или подир много години. Той винаги е вестоносец на странни събития — спътник на бедите, твърдят днес някои. И наистина, всичко се обърка след последното му идване през лятото. По това време започнаха неприятностите ни със Саруман. Дотогава го считахме за наш приятел, но Гандалф дойде и ни предупреди, че в Исенгард се готвят за внезапна война. Помоли за помощ, като каза, че сам той е бил пленник в Ортанк и едва успял да избяга. Но Теоден не пожела да го послуша и Гандалф си замина. Не изричайте гласно пред Теоден името му! Гневен е кралят. Гандалф взе коня на име Сенкогрив, най-скъпоценния от всички кралски жребци, водач на Меарасите, които само Владетелят на Пределите може да язди. Защото праотец на тяхната порода е бил огромният кон на Еорл, който можел да говори на човешки език. Преди седем нощи Сенкогрив се завърна, ала кралският гняв не отслабва — неукротим е сега Сенкогрив и никому не позволява да го докосне.

— Значи Сенкогрив сам е намерил пътя си дотук от далечния Север, защото там се разделиха с Гандалф — каза Арагорн. — Уви! Не ще го язди вече Гандалф. Той потъна в мрака на Морийските мини и няма да се върне.

— Тежка вест — каза Еомер. — Поне за мен и мнозина други, макар и не за всички ни, както ще разбереш, ако дойдеш при краля.

— Вестта е по-скръбна, отколкото може да разбере който и да било в тази страна, въпреки че навярно ще ви засегне болезнено още преди годината да е напреднала — отвърна Арагорн. — Но когато паднат великите, по-дребните трябва да водят вместо тях. На мен бе отредено да водя нашия Отряд по дългия път след Мория. Минахме през Лориен — за която би било добре да узнаеш истината, преди да говориш отново, — после се спуснахме по дългите левги на Великата река до водопада Раурос. Там Боромир бе убит от орките, които сте унищожили.

— Злочеста е всяка твоя вест! — викна Еомер, обзет от смут. — Велика беда е тази гибел за Минас Тирит и за всички нас. Той бе достоен мъж. Всички го възхваляваха. Рядко идваше в Пределите, защото непрестанно воюваше по източните граници, но съм го виждал. Приличаше ми повече на бързите синове на Еорл, отколкото на сериозните гондорски мъже и когато му дойдеше времето, навярно щеше да стане велик предводител на своя народ. Но от Гондор не сме чули нито дума за тая скръб. Кога загина?

— Вече четири дни, откакто го убиха — отговори Арагорн. — И същата вечер потеглихме насам от сянката на Тол Брандир.

— Пеша?! — възкликна Еомер.

— Да, както ни виждаш.

Безкрайно изумление изпълни погледа на Еомер.