Властелинът на пръстените

— Почивали са за малко тук — каза той, — но дори и външната следа вече е стара. Боя се, че сърцето ти е усетило истината, Леголас — мисля, че са минали три пъти по дванадесет часа, откакто орките са били тук. Ако са бързали все така, значи снощи са стигнали покрайнините на Ветроклин.

— На север и на запад не виждам нищо освен треви, които бавно се преливат в мъгла — каза Гимли. — Ще можем ли да зърнем гората, ако се изкачим на хълмовете?

— Още е далече дотам — каза Арагорн. — Ако си спомням добре, тия ридове се простират повече от осем левги на север, а после на северозапад има широка равнина, може би още петнадесет левги до мястото, където Ентомил излиза от гората.

— Е, да вървим — каза Гимли. — Нозете ми трябва да забравят за милите. И биха тичали по-охотно, ако сърцето ми не бе тъй натежало.

Слънцето залязваше, когато най-сетне наближиха края на ридовете. Дълги часове бяха крачили без отдих. Сега вървяха бавно и Гимли се бе прегърбил. Каменно твърди са джуджетата и в труд, и в път, но когато и последната надежда изгасна в сърцето му, безкрайната гонитба взе да му натежава. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше след него и от време на време се привеждаше да разгледа някой отпечатък или друга следа по земята. Само Леголас стъпваше все тъй леко, както винаги, нозете му сякаш едва притискаха тревата, без да оставят отпечатъци, но за него пътният хляб на елфите бе достатъчно препитание, а и можеше да спи, макар че хората не биха нарекли това сън, изпращайки съзнанието си да отпочине по странните пътеки на елфическите сънища, докато той крачеше с отворени очи под слънцето на реалния свят.

— Да се изкачим на този зелен хълм! — каза той. Другарите му морно го последваха по дългия склон, докато излязоха на върха. Кръглият, гладък и гол хълм стоеше отделно, на север от останалите ридове. Слънцето залезе и вечерните сенки паднаха като завеса. Бяха сами сред сивия безформен свят без мярка и белези. Само далече на северозапад, на фона на гаснещата светлина, се очертаваше по-плътен мрак — Мъгливите планини и гората в подножието им.

— Тук нищо не ще може да ни упъти — каза Гимли. — Е, сега пак трябва да спрем и да изчакаме края на нощта. Застудява се!

— Вятърът духа откъм северните снегове — каза Арагорн.

— А преди разсъмване ще повее от Изтока — добави Леголас. — Но почивайте, щом трябва. И все пак не губете надежда докрай. Не знаем що ни носи утрешният ден. Утрото често е по-мъдро от вечерта.

— Откакто започнахме гонитбата, изгряха вече три утрини, а не сме станали по-мъдри — отвърна Гимли.

Нощта ставаше все по-студена. Арагорн и Гимли дремеха на пресекулки и при всяко събуждане виждаха Леголас да стои край тях или да крачи напред-назад, напявайки тихичко на родния си език и с тази песен сякаш разцъфваха звездите по твърдия, черен небосвод. Тъй отмина нощта. Тримата заедно видяха как зората бавно се разгаря в чистото и безоблачно сега небе, докато най-сетне настана изгревът. Той бе блед и ясен. Вятърът духаше от Изтока и всички мъгли се бяха оттеглили; под хладните лъчи наоколо се простираше необятна пустош.

Напред, на изток, видяха ветровитите възвишения на Роханското плато, които вече бяха зърнали преди много дни от брега на Великата река. На северозапад се ширеше мрачната гора Ветроклин; до сенчестата й стряха все още имаше десет левги, а по-нататъшните склонове чезнеха в далечната синева. Отвъд, сякаш заплувала върху сив облак, блещукаше побелялата глава на Метедрас, последният връх на Мъгливите планини. От гората насреща извираше Ентомил — тук течението му бе бързо и тясно, а бреговете — дълбоко нарязани. Дирята на орките напускаше ридовете и се отклоняваше натам. Като проследи с острия си взор стъпките им към реката, а после от реката към гората, Арагорн зърна в далечната зеленина сянка, някакво бързо движещо се неясно петно. Отново се хвърли на земята и напрегнато се вслуша. Но Леголас застана до него, засенчил с дълга, изящна ръка зорките си елфически очи, и видя не сянка, не петно, а дребни фигурки на многобройни конници и проблясъкът на утрото по върховете на копията им бе като примигването на ситни звездици, недостъпни за простосмъртно око. Далече зад тях се виеха черни ивици дим.

Над пустите поля тегнеше тишина и Гимли чу как вятърът се носи из тревата.

— Конници! — извика Арагорн, скачайки на крака. — Много конници на бързи жребци се задават към нас!

— Да — каза Леголас, — те са сто и пет. Руса е косата им и бляскави копията им. Водачът им е много висок.

— Зорки очи имат елфите — усмихна се Арагорн.

— Не! Конниците са само на малко повече от пет левги — отвърна Леголас.

— Дали са пет левги или една — каза Гимли, — не можем да им избягаме из тия голи земи. Да ги чакаме ли тук, или да продължим пътя си?

— Ще чакаме — каза Арагорн. — Уморен съм и ловът ни се провали. Или поне други са ни изпреварили; тия конници се връщат по дирята на орките. Може да ни донесат вести.

— Или копия — обади се Гимли.

— Има три празни седла, ала не виждам хобити — каза Леголас.